И така, тя подкарва скейтборда и излиза от офиса. Всичко е много анонимно. Никъде няма корпоративни символи. Докато чака асансьора, се обажда в „РадиКС“ и се опитва да открие кой се е обадил.
Отговорът идва след няколко минути, докато тя излиза от офис парка, заловена за един хубав мерцедес: Предприятие за новаторски разработки „Райф“. ПНРР. От тия, хай-тек екипите. Вероятно се опитват да сключат договор с правителството. Вероятно се опитват да продадат на федералните апарати за измерване на кръвното или нещо такова.
Добре де, просто ще им отнесе пратката. Остава с впечатлението, че тоя мерцедес се опитва да я принуди да се откачи и да се закачи за нещо друго, като кара много бавно. Така че тя се закача за друга кола — товарен камион, пътуващ в същата посока. Ако съдим по височината на каросерията му, трябва да е празен и сигурно ще се движи доста бързичко.
Десет секунди по-късно, както и се очакваше, мерцедесът изфучава в лявото платно. Тя се закача за него и се вози бързо и удобно два-три километра.
Влизането във Федландия е пълна досада. Повечето федчета карат малки колички от пластмаса и алуминий, за които е трудно да се закачиш. Най-сетне тя бодва една, мъничко желебонбонче с лепени прозорци и трицилиндров двигател, която я откарва до границата на Съединените щати.
Колкото по-малка става тази страна, толкова повече ги тресе параноята. Днес митничарите са направо невъзможни. Тя трябва да подпише документ от десет страници — и на всичкото отгоре я карат да го прочете. Казват, че би трябвало прочитането да й отнеме поне половин час.
— Но нали го четох преди две седмици.
— Може да има промени — упорства стражът. — Трябва пак да го прочетеш.
В общи линии документът просто удостоверява, че Уай Ти не е терористка, комунистка (каквото и да е това), хомосексуалистка, осквернителка на националните символи, търговка на порнография, паразит, живеещ от социални помощи, расово нечувствителна, носител на заразни болести или застъпничка на всяка идеология, склонна да поставя под съмнение традиционните семейни ценности. По-голямата част от него представлява дефиниции за думите, използвани на първа страница.
Така че Уай Ти кибичи половин час в малката стаичка и се занимава с домакинство — преглежда си нещата, сменя батериите на всичките си джунджурии, почиства си ноктите, пуска самоподдръжката на скейтборда. После подписва шибания документ и го подава на пича. И влиза във Федландия.
Не е трудно да намери мястото. Типична федерална сграда — милион стъпала. Все едно е построена на върха на планина от стъпала. Колони. В тази сграда има повече народ от обичайното. Набити типове с напомадени коси. Сигурно е нещо като ченгеджийница. Пазачът на входа си е ченге отвсякъде и й вдига пара за това, че си е внесла скейтборда вътре. Все едно навън си имат сигурно място, където човек да си остави скейтборда.
Страшно мъчна работа е да се разбереш с това ченге. Но всичко е нормално, Уай Ти също се чувства така.
— Ето ти плика — казва тя. — Занеси си го ти на деветия етаж в почивката ти. Много гадно, че ще трябва да катериш стъпалата.
— Виж — казва той, тотално вбесен — това тук е ООКИК. Тук е, така да се каже, главният щаб, централата на ООКИК. Ясно? Всичко, ставащо на километър разстояние оттук, се записва на видеолента. Хората не плюят по тротоара там, откъдето се вижда тази сграда. Дори не говорят мръсни думи. Никой няма да ти открадне скейтборда.
— Още по-зле. Ще го тафят. После ще ми кажат, че не са го тафили, ами са го конфискували. Знам ви аз вас, федералните, вечно конфискувате това и онова.
Типът въздъхва. После погледът му се разфокусира и той млъква за минута. Уай Ти разбира, че той изпраща съобщение по малката слушалка, пъхната в ухото му — белегът на истинския федерален.
— Влизай — казва той накрая. — Но трябва да се разпишеш.
— Естествено — отговаря Уай Ти.
Ченгето й подава формуляра, който всъщност е компютър — бележник с електронна писалка. Тя написва на екрана „Уай Ти“, после буквите се преобразуват в дигитална бит-карта, на която автоматично се отпечатва часът и я изпращат в големия компютър във Федералната централа. Тя знае, че няма да мине през детектора за метал, без да я съблекат гола, затова просто прескача масата на ченгето — какво ще й направи, да не би да я застреля? — и нахлува в сградата със скейтборда под мишница.
— Хей! — немощно й подвиква онзи.
— Какво, да не би тук да имате много агенти, нападнати в гръб и изнасилени от куриерки? — пита тя, докато натиска свирепо бутона на асансьора.
Асансьорът се бави цяла вечност. Тя губи търпение и тръгва да катери стълбите като другите федерални.
