Върху задния капак на мъртва кола са тропосали стар компютърен терминал, взет от боклука — само един черен монитор с огромна паяжиноподобна пукнатина, все едно някой е замерил стъклото с канче за кафе. Дебелак с червени тиранти, увиснали около коленете му, плъзга ръце нагоре-надолу по клавиатурата, чука напосоки по клавишите и бръщолеви на глас безсмислици. Двама други са му застанали отзад, надничат през рамото и иззад тялото му и чат-пат се опитват да му се бъркат, но той ги пъди.
Има също и тайфа народ, която пляска с ръце, кълчоти се и пее „Щастливият странник“. И то много сериозно. Уай Ти не е виждала такова детинско ликуване на ничие лице от онзи първи път, когато позволи на Роудкил да я съблече. Но това е друг вид детинско ликуване, което изглежда съвсем не на място по лицата на банда попрехвърлили трийсетака хора с немити коси.
И най-сетне, има един, когото Уай Ти нарича Върховния жрец. Облечен е в лабораторна престилка, някога бяла и с емблемата на някаква компания от Бей Ериа. Заврял се е отзад в едно спряно от движение комби, но щом Уай Ти се появява, той скача и хуква към нея така, че, ще не ще, тя се стресва малко. Но в сравнение с останалите той направо прилича на нормален, здрав, прав малоумен психопат, живеещ по храсталаците.
— Дошла си да вземеш един куфар, нали?
— Дошла съм да взема нещо. Не знам какво е — отвръща тя.
Той отива до една от спрените коли, отключва капака и вади алуминиево куфарче. Съвсем същото като онова, което снощи Скръц-Скръц извади от БМВ-то.
— Ето ти пратката — казва той, докато идва към нея. Тя инстинктивно се отдръпва.
— Разбирам, разбирам — казва той. — Аз съм страховита гад.
Той оставя куфарчето на земята, стъпва върху него и го подритва. То се плъзга по паважа към Уай Ти, като подскача по камъните.
— Няма защо да бързаш да го доставиш — казва той. — Защо не останеш да пийнеш едно? Имаме Куул-Ейд.
— Много бих искала — отвръща Уай Ти, — но диабетът ми много ме притеснява.
— Е, тогава можеш просто да поостанеш като гостенка на нашата общност. Можем да ти разкажем много чудесни неща. Неща, които наистина могат да променят живота ти.
— Да имате ли нещо в писмен вид? Нещо, което да мога да взема със себе си?
— Брей! Боя се, че не. Защо не поостанеш? Виждаш ми се свестен човек.
— Извинявай, брато, ама май ме бъркаш с някоя тъпачка — изстрелва Уай Ти. — Благодаря за куфара. Измитам се оттук.
Тя започва да рови паважа с крак — набира скорост възможно най-бързо. По обратния път задминава млада жена с бръсната глава, облечена в мръсни, парцаливи останки от имитация на „Шанел“. Когато Уай Ти я подминава, тя се усмихва блуждаещо, протяга ръка и й махва.
— Здрасти — казва тя. — Ба ма зу на ла аму па го лу не ме а ба ду.
— Йо — отвръща Уай Ти.
Няколко минутки по-късно тя пътува по Пето шосе към земята на Долината. Малко се е ошашкала. Има време, не си дава много зор. В главата й непрекъснато звучи една мелодия: „Щастливият странник“. Направо ще я подлуди.
Някакво голямо черно петно непрекъснато я застига. Ако вървеше малко по-бързо, би било изкусителна мишена — толкова голямо и желязно. Но тя ще стигне по-бързо от тоя шлеп, дори и да я кара яваш-яваш.
Страничното стъкло на шофьора на черната кола се смъква. Оня тип, Джейсън. Подал си е цялата глава през прозореца, за да я гледа, и кара на сляпо. Вятърът при осемдесет километра в час не успява да разроши бетонираната му с гел ниска подстрижка.
Усмихва се. Гледа умолително — по същия начин като Роудкил. Сочи подканващо към задницата на колата.
Е, какво толкова, по дяволите. Последния път, когато се закачи за тоя пич, той я закара тъкмо там, закъдето беше тръгнала. Уай Ти се откачва от японската кола, която я теглеше през последния километър, и прикачва харпуна към тлъстия „Олдсмобил“ на Джейсън. И той я сваля от магистралата на булевард „Виктъри“ за Ван Найс — точно както трябва.
Но след два-три километра той рязко завърта кормилото и навлиза със скърцане в паркинга на призрачен търговски център, което не е редно. Точно в момента тук няма други паркирани коли освен един камион с осемнайсет колела с включен мотор. Отстрани на него е изписано: БРАТЯ САЛДУЧИ. ПРЕВОЗ И СКЛАД.
— Хайде — подканва я Джейсън, докато слиза от „Олдсмобила“. — Нямаш време за губене.
— Майната ти, гъз такъв — тросва му се тя, докато прибира харпуна и се оглежда към булеварда за някакво обещаващо движение на запад. Каквото и да си е намислил тоя, то най-вероятно е непрофесионално.
— Млада госпожице — обажда се друг глас, по-възрастен и по-омаен. — Чудесно е, че не харесвате Джейсън. Но вашето приятелче Чичо Енцо има нужда от помощ.
Една врата отзад на камиона се отваря. Там е застанал мъж в черен костюм. Зад него интериорът на камиона е ярко осветен. Халогенната светлина хвърля ярки отблясъци по зализаната му прическа. Дори и с това задно осветление тя познава, че това е човекът със стъкленото око.
— Какво искаш? — пита го тя.
