— Това, което искам — казва той — и това, от което имам нужда, са две различни неща. Точно в момента съм на работа, нали разбираш, което означава, че не е важно какво искам. А имам нужда да се качиш в този камион заедно със скейтборда и онзи куфар.
После добавя:
— Ясен ли съм?
Задава въпроса почти реторично, сякаш е приел, че отговорът е „не“.
— Той говори сериозно — обажда се Джейсън, сякаш Уай Ти би се осланяла на мнението му.
— Е, виждаш ли — казва мъжът със стъкленото око.
Уай Ти би трябвало да пътува към франчайза Райските врата на Преподобния Уейн. Ако се издъни с тази доставка, значи ще измами Господ, какъвто може и да има, а може и да няма, но във всеки случай той умее да прощава. Мафията определено съществува и се придържа към доста по-високи критерии за подчинение.
Тя подава нещата си — дъската и алуминиевото куфарче — на мъжа със стъкленото око, после се мята в камиона, пренебрегвайки предложената й ръка. Той се дръпва, вдига дланта си и я оглежда, сякаш проверява дали нещо не е наред с нея. Когато краката й се отлепят от земята, камионът вече е потеглил. Когато затварят вратата зад нея, вече са излезли на булеварда.
— Трябва да направим няколко теста на тая твоя пратка — заявява мъжът със стъкленото око.
— Да ти е хрумнало да ми се представиш? — пита Уай Ти.
— Ъ-ъ — отвръща той. — Хората вечно забравят имената. Мисли си за мен само като за „оня тип“, става ли?
Уай Ти не го слуша — оглежда вътрешността на камиона.
Фургонът на този екипаж се състои от една-единствена дълга, мършава стая. Уай Ти току-що е влязла през единствения вход. В този край на стаята двама мафиоти се излежават, както винаги.
По-голямата част от помещението е заета от електроника. Яка електроника.
— Само ще направя някои работи с компютъра, р’бираш ли — казва онзи и подава куфарчето на един компютърджия. Уай Ти познава, че е компютърджия, защото има дълга коса, вързана на опашка, обут е в джинси и изглежда хрисим.
— Хей, ако стане нещо с това, ще ми скъсат гъза — обажда се Уай Ти. Опитва се да звучи твърдо и храбро, но при тези обстоятелства това е вятър работа.
Мъжът със стъкленото око като че се шокира.
— Ама ти за кого ме мислиш, за някой невероятно тъп куроглавец ли? — възкликва той. — Майната му, само това ми липсваше, да се мъча да обяснявам на Чичо Енцо как така заради мен са простреляли малкото му зайченце в коляновите капачки.
— Това е ненасилствена процедура — обажда се компютърджията със спокоен, звучен глас.
Той завърта куфарчето на няколко пъти в ръка, колкото да го почувства. После го пъха в голям, отворен от едната страна цилиндър, поставен върху маса. Стените на цилиндъра са дебели към пет-шест сантиметра. Като че по него се появява скреж. Тайнствени газове постоянно се изпаряват и откъсват от него като чаени лъжички мляко, изливано в бурна вода. Газовете се стелят по масата и падат на пода, където образуват килимче от мъгла. То струи и цъфти край обувките им. Когато компютърджията наглася всичко, той изважда ръката си от студа.
После слага чифт компютърни очила.
И това е. Той просто си седи така няколко минути. Уай Ти не разбира от компютри, но знае, че някъде зад шкафчетата и вратите в дъното на този камион е скрит голям компютър, който точно в момента се занимава с много неща.
— Прилича на КАТ-скенер — обажда се мъжът със стъкленото око с приглушения тон на коментатор на турнир по голф. — Но чете всичко, да знаеш — додава той, въртейки длани нервно във всеобхватни кръгове.
— Колко струва?
— Не знам.
— Как се нарича?
— Всъщност още няма име.
— А кой го произвежда?
— Ние създадохме проклетото нещо — тросва се мъжът със стъкленото око. — Преди има-няма две седмици.
— За какво?
— Много питаш. Виж, ти си готино хлапе. Искам да кажа, направо страхотно маце. Убийствена си. Но недей да си въобразяваш, че на този етап си много важна.
На този етап. Хммм.
Хиро се намира в своята стаичка шест на девет в склада. Той не прекарва много време в Реалността, както правилно предполага партньорката му. Вратата е отворена, за да влизат океанският бриз и реактивните газове. Цялата мебелировка — футоните, палета, експерименталните мебели от блокчета сгурия — е избутана до стените. В ръцете си той държи еднометрово тежко желязо — единият му край е увит с лепенка като дръжка. Желязото наподобява катана, но е много по-тежко. Той го нарича катаната за селяндури.
Заел е позиция кендо, бос. Би трябвало да е обут в обемисти кюлоти до глезените и тежка индигова туника — традиционната униформа — но е само по жокейски шорти. По гладкия му мускулест гръб в цвят капучино се стича пот и струйката се стича в резката по-надолу. Мазоли колкото зелени зърна грозде се оформят на лявата му пета. Сърцето и дробовете на Хиро са добре развити, а е и надарен с необикновено бързи рефлекси, но не е силен по рождение като баща си. Ала и да беше, работата с катаната за селендури пак щеше да му се опира.
Пълен е с адреналин, нервите му са обтегнати, а умът — разбъркан от свободно плаваща нервност. Плаваща из океан от обобщен ужас.
