— Семейни работи — отвърна Мунк.
— Колко приятно! — саркастично отбеляза Микелсон. — Наистина съжалявам, че прекъсвам идилията, но ми трябваш.
— Какво се е случило? — полюбопитства Мунк.
— Подрастващо момиче — продължи Микелсон, малко по-спокойно.
— Къде?
— В покрайнините на Хюрюм. Намерил я е някакъв екскурзиант преди няколко часа.
— Сигурни ли сме?
— В какво?
— Че става въпрос за 2332.
Мунк дръпна продължително от цигарата. Чуваше как вътре се смее Марион. Някой я гонеше из къщата, вероятно идиотът, заел неговото място. Той тръсна глава с раздразнение. Да празнува рожден ден в старата къща. Как изобщо му хрумна?
— Да, за съжаление — отвърна Микелсон. — Трябваш ми там незабавно.
— Добре, тръгвам — съгласи се Мунк и затвори.
Хвърли цигарата и заслиза надолу по стълбите, в същия момент вратата се отвори и се показа Мириам.
— Наред ли е всичко, татко? — дъщеря му го погледна угрижено.
— Какво? А, да… просто… работа.
— Добре — кимна Мириам. — Исках само да…
— Какво има, Мириам? — попита нетърпеливо Мунк, но се опомни и я погали по рамото.
— Да те подготвя за голямата новина. — Дъщеря му не го поглеждаше в очите.
— Каква новина?
— Ще се женят — избърбори Мириам все така без да го поглежда.
— Кой?
— Мама и Ролф. Опитах се да ѝ обясня, че моментът не е подходящ да го съобщи, но…
Сега Мириам го гледаше видимо разтревожена.
— Ще влезеш ли?
— Възложиха ми случай — отвърна лаконично Мунк и не знаеше какво друго да каже.
Ще се женят? Следобедът бе започнал толкова добре, той… какво си въобразяваше? Ядоса се на себе си. Какво изобщо очакваше? Идиотска работа. Но сега имаше други грижи. Нещо много по-важно.
— Значи тръгваш? — попита Мириам.
— Да — кимна Мунк.
— Почакай да ти донеса палтото — спря го Мириам и се върна с връхната му дреха.
— Поздрави ги от мен — подхвърли сухо Мунк и се запъти към колата.
— Обади ми се, става ли? Искам да поговорим за нещо важно за мен. Някой ден, когато ти е удобно — подвикна след него Мириам.
— Разбира се, Мириам. Ще ти звънна. — Мунк се завтече по чакълената алея, бързо се настани в черното ауди и запали мотора.
Нямаше и пет часът, но когато Мунк пристигна при полицейските заграждения в покрайнините на Хюрюм, бе тъмно като в рог. Показа идентификационната си карта през прозореца на колата и млад стажант му махна да продължи, явно смутен, задето го е спрял.
Мунк паркира автомобила отстрани на пътя, на няколкостотин метра от бариерата, след което излезе на студения есенен въздух. Запали цигара и се загърна в палтото си.
— Мунк?
— Да?
— Улсен, командир на оперативната група.
Мунк пое десницата в ръкавица, подадена му от непознат висок полицай на средна възраст.
— Какво е положението?
— Жертвата е намерена на около шестстотин метра нагоре в северозападна посока от пътя — докладва снажният мъж и посочи тъмната гора.
— Кой е там сега?
— Криминалистите. Съдебна медицина. Един от вашите… Кулста?
— Колсьо.
Мунк отвори багажника на аудито, извади си ботушите и се наведе да ги обуе, но телефонът му иззвъня.
— Мунк на телефона.
— Ким е. Пристигна ли?
— Да, на пътя съм. Ти къде си?
— Горе при палатката. Вик е готов и вече губи търпение, но аз му казах да не я пипат, докато не дойдеш. Слизам да те взема.
— Добре. Как ти се струва?
— Известно време няма да спим. Този тип е извратен.
— В какъв смисъл? — Мунк усети как у него се прокрадва неприятно чувство.
Холгер Мунк имаше почти трийсетгодишен опит като разследващ убийства следовател и бе видял неща, от които другите хора биха изгубили съня си, но той самият рядко губеше самообладание, обикновено успяваше да запази дистанцирано, професионално отношение към гледките, на които се натъкваше и нямаше да се разтревожи, ако изказването бе направил някой друг. Например свръхчувствителната Миа, преживяваща дълбоко случаите, или нервозният Къри, но Ким Колсьо… Това не му харесваше.
— Да ти кажа ли, или ще видиш сам? — продължи Колсьо.
— Опиши ми го накратко. — Мунк си запуши ухото, защото една от патрулните коли на местопрестъплението изведнъж потегли и прехвърча покрай него с вой на сирени.
— Там ли си? — попита Колсьо от слушалката.
— Да. Повтори последното.
— Девойка, вероятно на шестнайсет — седемнайсет — отново се чу гласът на Колсьо. — Гола. Прилича на някакъв, как да се изразя… ритуал. Около нея е пълно с пера. И свещи…
Мунк отново си запуши ухото, понеже друг патрулен автомобил с включени сирени последва първия.
— … във формата на някакъв символ…
Колсьо пак изчезна. Мунк погледна раздразнено командир Улсен, който говореше по телефона и ръкомахаше, сочейки някакво произшествие при загражденията.
— Не те чувам.
— Звездообразна форма — повтори Колсьо.
— Какво?
— Гола девойка. Тялото ѝ е извъртяно в странна поза. Очите са широко отворени. Пълно е с пера.
Колсьо за пореден път се изгуби.
— Не те чувам — извика Мунк с пръст в ухото.
— … цвете.
— Какво?
— Някой е сложил цвете в устата ѝ.
— Какво е сложил?
— Губиш ми се — изръмжа Ким. — Слизам.
— Добре. Аз съм при… — извика в слушалката Мунк, но Колсьо вече беше затворил.
