— Не е ли малко пренаселено тук?
— Твърде пренаселено — изкиска се Мириам.
— Чувал съм, че в „Интернашунален“ предлагат отлични маргарити — усмихна се лицето.
— Не съм вярвала някога да го кажа — засмя се Мириам, — но точно сега малко текила би ми дошла добре.
— Така да направим — смигна лицето, остави питието си на кухненския плот и спокойно я поведе към изхода през шумната тълпа.
Полицаят Йон Ларшен, известен сред приятелите си като Къри, се опитваше да отключи вратата на апартамента си, но му беше трудно да напъха ключа в ключалката.
Многократно обещава на приятелката си да престане. Дълго бяха спестявали. Повече от две години заделяха по две хиляди крони на месец: Фиджи — там копнееше да отиде тя. Три седмици в рая. Да пие екзотични коктейли с чадърче. Да се къпе сред пъстри рибки в лазурносинята вода. Да си почине от дотегналата ѝ работа, а ето че той бе провалил всичко.
Къри тихо изруга и най-сетне успя да напъха малкия ключ в почти незабележимата дупка, после възможно най-безшумно се вмъкна в апартамента. Опита се да си окачи палтото, но не улучи закачалката и остана в коридора, поклащайки се, докато се чудеше дали сам да не се заточи на дивана. Там му се налагаше да спи, когато се прибираше така — пиян като свиня, без оправдание, пръснал спестяванията им. Още една вечер покер и този път без победа, всъщност със загуба, голяма загуба, отново. Вървя му цяла вечер, но заложи всичко на силен стрейт само за да му отвърнат с флош, от другата страна на масата блеснаха зъбите на противника му и не щеш ли, всичките му жетони смениха собственика си. Оставаше му само да се напие. Защо не разбираше тя? След осем часа на масата. След като цяла вечер бе играл едва ли не като бог. Рискуваше, когато трябваше. Качваше залога, когато трябваше. Блъфираше, когато обстоятелствата го изискваха. Играчите кимаха —
Облегна се на стената и най-накрая успя да си изхлузи обувките, заклатушка се и се насочи към дивана.
Напоследък му се бе събрало много, нима тя не разбираше? Много му се бе насъбрало, затова изпитваше такава нужда да се откъсне от всичко. Фиджи беше нейна мечта. Коктейлите звучаха добре, но трябва ли да прелетят през цялата земя за едно питие? Не обичаше особено плуването и слънчевите бани, първия ден винаги почервеняваше, налагаше се да стои на сянка. Къри дори успя леко да се разгневи, залитайки през всекидневната, стовари набитото си тяло върху белия диван от „Икеа“. Положи глава на една от възглавничките и се опита да се завие с одеяло, но не успя да го издърпа над коленете си. Събуди се от звъна на телефона, без да усети, че е спал.
— Ало?
Навън беше светло. Бледото октомврийско слънце блестеше в лицето му, не му позволяваше да се изплъзне от действителността. Беше се напил зверски и пропилял всичките им спестявания със силен стрейт срещу проклетия флош.
— Буден ли си? — попита Мунк.
— Буден? — промърмори Къри, неспособен да вдигне глава от възглавницата.
Мунк звучеше напрегнат и в изключително лошо настроение.
— Свикваме всички на съвещание. Ще можеш ли да дойдеш след час?
— В неделя? — прозина се Къри.
— В състояние ли си? — продължи Мунк.
— Аз… — направи опит Къри.
Докато спеше, му бе потекла лига. Бузата му беше мокра. Затрудняваше се да изтръгне думите от ума и устата си.
— В участъка след час?
— Разбира се — смотолеви полицаят и седна на дивана, преди тялото безмилостно да му напомни за предната вечер и да го принуди веднага да легне отново.
— Трябва само… със Сюнива… да отменя неделната ни разходка… ще излезем сред природата да подишаме чист въздух, но…
Къри предпазливо огледа всекидневната, с премрежен поглед потърси годеницата си, но тя като че ли не беше вкъщи.
— Съжалявам, че нарушавам семейната ви идилия, но се налага да дойдеш — каза сухо Мунк.
— Какво… се е случило?
— Не по телефона. След час, нали?
— Да, ще дойда, естествено, само да… — подхвана едрият полицай с изключително тежък махмурлук, но Мунк вече беше затворил.
Къри се вмъкна в кухнята, намери три хапчета срещу главоболие и ги прокара с почти литър вода. Придвижи се с нестабилна походка до банята и стоя под душа, докато топлата вода не свърши.
Тъкмо набираше кода на външната врата на „Марибуесгата“ 13 и се зададе Анете Голи. Къри харесваше Анете. Беше изключително тиха, не се перчеше, но бе дяволски способна прокурорка, винаги точна, не се занимаваше с глупости. Макар според някои да угодничеше твърде много на Микелсон и да целеше единствено повишение, той не бе останал с такова впечатление.
— Здрасти! — поздрави Анете и влезе пред него в асансьора.
— Мда… — промърмори Къри.
Глас, пресипнал от уиски и цигари — сега го чу и се прокашля, за да си прочисти гърлото.
— Дълга нощ? — Анете се подсмихна кисело изпод русия си бретон.
— Не… защо?
— Миришеш — отвърна тя.
