— Сърис, какво е това? — попита Ким.
Погледът й се съсредоточи върху нещо, което се показваше от раменната става.
Сърис изчетка прахта още веднъж и Ким видя, че държи парче плат.
Сърцето на Ким започна да се блъска в гърдите й.
— Сърис, почисти още малко прахта.
Тя го направи и Ким изруга. Сърис се обърна и погледите им се срещнаха.
— Това ли търсиш?
Ким кимна, а краката й вече я носеха обратно към мотора.
— Сърис… трябва да…
— Върви — каза тя и извади телефона си. — Аз ще докладвам за това.
Ким изтича нагоре по хълма колкото можеше по-бързо.
Ким почука на вратата и си пое дълбоко дъх.
Вратата се отвори.
— Добро утро. Моля, заповядайте.
— Добро утро, Никола — каза Ким и влезе в апартамента.
Никола затвори вратата и застана на прага.
— Сама ли сте днес?
Ким кимна.
— Понякога хората ми имат нужда да си починат.
— Но не и вие?
— Скоро, Никола. Много скоро.
— Моля, седнете.
Ким така и направи. Докато сядаше, погледът й се спря върху ръба на дивана и умът й успя да осмисли значението на онова, което беше забелязала при последното си посещение.
— Как мога да ви помогна? — попита Никола.
Ким отдели секунда, за да огледа изражението на Никола. Изглеждаше спокойна и искрена. Ким не долови и капка лицемерие. Мамка му.
— Открихме още един труп.
Никола веднага покри лицето си с ръце.
— За Бога, не.
Беше искрено шокирана.
— Никола, имаш ли каквато и да било представа коя би могла да е четвъртата жертва?
Никола се изправи и започна да крачи напред-назад из апартамента.
— И през ум не ми минава кой би…
— Никола, онази групичка имаше ли четвърти член?
Никола се намръщи. Движението на очите й показваше, че се опитва да си припомни.
— Не, сигурна съм, че бяха само три.
Ким въздъхна и се изправи, сякаш се канеше да си тръгне.
— А може би Бет ще успее да си спомни дали е имало още едно момиче? — каза тя с надежда.
Никола поклати глава.
— Бет отиде да пазарува, но може би, когато се върне…
— Сигурна ли си? — попита Ким.
— Разбира се, че съм сигурна — каза Никола с усмивка.
Ким посочи с глава ръба на дивана.
— Защо тогава не си е взела бастуна?
Погледът на Никола спря върху бастуна, облегнат на ръба на дивана. Изглеждаше искрено учудена.
Ким се възползва от ситуацията и прекоси стаята. Приближи се до първата врата с надеждата да се окаже права.
— Може би още не е тръгнала. Вероятно би…
— Инспекторе, не влизайте там. Бет не обича да…
Думите й заглъхнаха, когато Ким отвори вратата.
Никола застана до нея и двете заедно огледаха стаята. Върху единичното легло имаше пружинен матрак. Нямаше чаршафи или кувертюра. До неизползваното легло имаше шкафче с две чекмеджета.
Ким отиде до гардероба в ъгъла и го отвори. Насреща й висяха седем празни закачалки за дрехи.
Ким погледна отново към Никола, която стоеше ужасена на прага.
Ким почака тя да каже нещо, но Никола продължи да гледа втренчено празната стая.
Една-единствена сълза се търкулна по бузата й.
— Пак си е тръгнала — и дори не се сбогува с мен.
Ким избута Никола от прага и затвори вратата зад гърба й. Поведе я към дивана и седна до нея.
— Бет правила ли е така и преди? — внимателно попита тя.
Никола кимна.
— Прави така, откакто напуснахме дома в Крестуд.
По бузите й се търкулнаха нови сълзи. Тя ги избърса с ръкава на пуловера си.
— Все ми се сърди, без да ми каже защо. Винаги прави така. Връща се и после отново ме оставя. Никак не е честно. Знае, че си нямам никой друг.
Ким отиде до кухнята и донесе няколко къса кухненска хартия. Седна и ги подаде на Никола. Сълзите още не бяха свършили.
— Помниш ли кога се върна предишния път?
Никола спря да плаче и се замисли. Подсмръкна и кимна.
— Преди две години, като се разболях от мононуклеоза и ме откараха в болница. Събудих се и тя беше там, седнала на ръба на леглото ми.
— А още по-предния път?
— Претърпях лека автомобилна катастрофа — нищо сериозно, само излязох от пътя. Нямах сериозни наранявания, но на момента много се уплаших. Бях съвсем млад шофьор.
— Значи откакто напуснахте дома в Крестуд, постоянно се връща и после пак си тръгва. Имаш ли някаква представа защо би могла да ти е сърдита?
Никола започна яростно да клати глава.
— Не иска да ми каже.
Ким долови отчаянието в гласа на Никола и осъзна, че щеше да бъде още по-трудно, отколкото си беше представяла.
Ким докосна ръката на Никола.
— Искам да си припомниш деня на пожара. Мисля, че се е случило нещо, което си забравила. Смяташ ли, че ще можеш да го направиш, докато аз седя тук до теб?
— Нищо не помня — каза объркано тя.
Ким стисна ръката й.
— Всичко е наред, Никола. Аз съм до теб. Разкажи ми стъпка по стъпка какво си спомняш от онзи ден и ще видим дали заедно ще успеем да сглобим картината.
Никола впери поглед в стената пред себе си.
— Помня, че беше студено и с Бет се карахме за нещо. Беше решила да ме измъчва, като не ми говори, затова отидох в общата стая.
— Кой беше в общата стая? — внимателно попита Ким.
Никола поклати глава и се намръщи.
— Никой. Всички бяха излезли навън, за да правят снежен човек.
— А ти какво направи после?
Никола наведе глава.
— Чух гласове, крясъци. Идваха от кабинета на господин Крофт.
— Какво точно чу, Никола?
