— Какво сте му направили, по дяволите? — попита строго тя. — Добре ли е?
— Добре е, но вероятно ще прекара по-голямата част от нощта в болницата.
— Значи добре, че наминах да видя какво става, нали? Така, отивам да сложа чайника, а после ще си поръчаме нещо вкусно, нали, Луси? Ще поръчам пица, любимата ти.
Жената отиде в кухнята, но гласът й продължаваше да се чува оттам.
— Само не знам какво си въобразявате, че правите: полиция, линейки, машини, тенти. Мислех си, че всичко е приключило, но не, тази нощ трябваше пак да започнете всичко отначало…
Ким прикри усмивката си, докато не погледна към Луси, която завъртя очи към тавана. Тогава смехът свободно изригна от устата й.
— Луси, трябва да тръгвам, нали си добре?
Две примигвания.
— Имаш ли нужда от още нещо?
Две примигвания.
Ким обмисли ситуацията. Бумтящият глас на жената продължаваше да се носи от кухнята.
Ким се сети и сложи ръка върху дясното си ухо.
Две примигвания.
Ким се изправи и донесе айпода от перваза на прозореца. Постави слушалките в ушите на Луси и сложи устройството на подлакътника до дясната ръка на Луси.
— Така добре ли е?
Две примигвания и лукаво пламъче в очите й. Ким не се сдържа и се изкикоти.
После посочи вратата.
— Трябва да…
Две примигвания.
Ким докосна леко ръката на момичето и се отправи към изхода.
Линейката потегляше тъкмо когато пристигна втората патрулна кола.
Ким прекоси пътя и се върна пред дома за изоставени деца. В оградата като изваден зъб зееше дупка на мястото, където линейката се беше врязала в нея.
— Момчета, в кабинета в дъното на коридора, точно до вратата, има една библиотека. На гърба й е залепена една зъбна протеза. Опаковайте я, надпишете я и я изпратете в лабораторията.
Те кимнаха и влязоха в сградата.
Наоколо изведнъж отново се възцари тишина. Нищо не подсказваше какво се беше случило преди малко. По нищо не личеше, че едва не беше загубила живота си на това място.
А причината да не го загуби беше един преносим бутон за тревога. Едно малко устройство, което помагаше на Луси във всекидневието, я беше спасило.
Ким замръзна на място, когато осъзна какво беше пропуснала.
Повдигна й се, когато всички парчета от мозайката най-сетне дойдоха по местата си.
— Господи… — прошепна тя в тъмнината.
— Намерихме протезата, госпожо — каза един от полицаите, когато се появи зад ъгъла на сградата.
Ким осъзна, че я чакаше още работа — и имаше само един човек, който можеше да й помогне.
— Полицай, ще ми услужите ли с телефона си? — каза тя.
Когато мъркането на мотора угасна и Ким паркира върху чакъла, тя имаше чувството, че отново е заприличала на себе си. Беше се изкъпала, преоблякла и излъскала своя мотоциклет "Триумф". Чакаше в гаража й, блестящ като музеен експонат.
Нямаше смисъл да се опитва да затвори очи. Всяка клетка от тялото й беше призовавала тъмнината в небето да се разсее, за да може да се върне обратно на мястото на разкопките и да довърши работата си по случая.
Видя Сърис в края на полето, точно до отвора, който санитарите бяха разбили в оградата няколко часа по-рано.
Слънцето още не се беше показало, но беше на път да се появи.
— Значи не ме излъга, като ми звънна снощи. Наистина ли сме само двете? — попита Сърис.
— Аха — отговори Ким.
Канеше се да направи нещо, което като нищо можеше да й струва скъпо. Думите на Уди звучаха в ушите й. Нямаше да повлече своя екип надолу със себе си.
— Като си тръгвах от хотела, видях Дан. Изпратил ти е доклада си и потвърждава, че протезата, която си открила, е принадлежала на Луиз Дънстан.
Ким кимна. Сърис започна да натиска някакви копчета по машината и да записва числа в малък бележник.
— Добре, готова е. Колко точно си убедена, че ще открием нещо?
Ким си пое дъх, затвори очи и се съсредоточи върху усещането в стомаха си.
— По-сигурна, отколкото бих искала да бъда.
— Нали знаеш, че каквото и да открием, находката ни няма да има никаква тежест в съда?
Ким кимна. Ако се окажеше права, нямаше да се стигне до съд.
Ким пристъпи напред и протегна ръце:
— Дай ми машината и ми казвай какво да правя. Мисля, че ти създадох достатъчно главоболия за една седмица.
— Аз съм голямо момиче — сопна се Сърис. — Мога да се оправям сама. Не се обиждай, но това е доста скъпо оборудване и не мога да ти го поверя.
Ким раздразнено въздъхна.
— Сърис, защо просто не…
— Млъквай, Ким. Първо ми подай сака.
Ким посегна към земята, вдигна платнения сак и го задържа, докато Сърис пъхаше ръце в презрамките.
Сърис нагласи монитора на кръста си. Ким взе презрамката и вдигна металния прът на рамото на Сърис.
Тя отстъпи назад.
— Мислех си, че предпочиташ "Прада".
Сърис поклати глава.
— Добре, огледах наоколо и по земята има доста боклуци. Всички трябва да бъдат изчистени.
— Допускам, че това е мое задължение?
— Да виждаш някой друг?
— Добре, накъде?
— Първо ще обиколя района около задната част на сградата. Фасадата гледа право към пътя и къщите покрай него и ако търсим онова, което си мисля, че търсим, тази част е прекалено изложена на показ.
— Мога ли да помогна с нещо, инспекторе?
