Ким се обърна и видя Уилям Пейн, който беше заобиколил оградата. Изглеждаше блед и уморен. Ким се приближи до него.
— Как си?
Той се усмихна.
— Натъртен, но нямам трайни поражения. Преди няколко часа ме изпратиха вкъщи.
— Как е Луси?
— Виж сама.
Ким се приближи до края на оградата. Завесата беше дръпната и Луси надничаше през прозореца.
Ким помаха с ръка и отново се обърна към Уилям.
— Не мисля, че си в състояние да…
— Инспекторе, не знам какво правите тук, но знам, че двамата с Луси някак станахме част от всичко това. Наистина бих искал да помогна.
Ким се разкъсваше от колебания.
— Те бяха просто деца. Ожесточени, изоставени, пренебрегвани деца. Онова, което сториха на Луси, не беше правилно и те го знаеха. На следващия ден и трите се върнаха по собствена воля и се извиниха за поведението си.
— Прие ли извинението им?
Той сви рамене.
— Няма значение. Луси го прие.
Ким с почуда поклати глава.
— Знаеш ли, че дъщеря ти е пример за вдъхновение?
— О, да — усмихна се гордо той. — Тя е причината да се събуждам всяка сутрин.
Ким наведе глава.
— Но и теб си те бива. Ако снощи не беше успял да разхлабиш онзи възел или да сграбчиш Виктор…
— Това не беше смелост, инспекторе. Видях те, когато влизаше в сградата, и просто дойдох да проверя дали имаш нужда от помощ. Тогава видях как Виктор Уилкс копае дупка…
Думите му заглъхнаха и той се изчерви. Ким разбра, че е станал неволно герой, но така или иначе й беше спасил живота.
— Въпреки това…
— Достатъчно — каза Уилям и вдигна ръце. — Кажи ми как мога да ви помогна, моля те.
Ким се усмихна вътрешно. Този човек не искаше благодарности, хвалебствия или съжаление.
— Добре, виждаш ли онази кофа за боклук до прозореца? Трябва да я напълним с всички онези неща по земята, които биха попречили на машината.
Уилям се зае с левия край, а Ким с десния. Започнаха от оградата и стигнаха до средата, като вдигаха всяко нещо, което намереха по пътя си.
— Хора, машината работи много по-добре, когато няма толкова трева — извика Сърис отстрани.
Ким се огледа наоколо. На места тревата стигаше до коленете.
Наведе се и започна да скубе, когато машината изведнъж издаде някакъв звук.
Ким се изправи и впери поглед в Сърис.
Тя се върна и започна бавно да се приближава. Машината отново изпищя.
Сърис погледна Ким.
— Явно инстинктът ти е подсказал правилно.
Сърис премести поглед от нея към Уилям, после обратно към нея.
Ким измина разстоянието между тях и взе тревите от ръцете му.
— Уилям, сега трябва да те помоля да си тръгнеш.
Той погледна измъчено към онова място на земята, върху което Сърис беше съсредоточила вниманието си. После кимна.
Ким хвана дясната му ръка.
— Уилям, искам да знаеш, че нищо от случилото се тук не е по твоя вина. Никой не е умрял заради теб. Просто един зъл, коварен човек без капка съвест се е постарал да изглежда така.
Погледът му срещна нейния. Щеше да мине време, преди да й повярва.
— Оставям те да си вършиш работата, инспекторе.
Тя стисна ръката му.
— Казвам се Ким и искам да ти благодаря за всичко, което направи.
Уилям поруменя смутено. Тя пусна ръката му.
— Сега се прибирай при чудесната си дъщеря.
Той се усмихна широко.
— Благодаря, ти… Ким. Така и ще направя.
Ким почака да се отдалечи и се приближи към мястото, на което Сърис беше оставила машината.
Сърис я погледна.
— Каквото и да има там долу, не е много надълбоко.
Ким кимна и преглътна.
Сърис й подаде ключовете от микробуса.
— Отзад има лопати. Иди да ги донесеш, докато аз очертая мястото.
Ким притича до микробуса, грабна две лопати и изтича обратно надолу по хълма. Ефектът от обезболяващите, които беше изпила по-рано, започваше да отшумява. В долната част на гърба й се разпространяваше пулсираща болка.
Сърис беше очертала мястото. Ким веднага забеляза, че е по-малко от предишните.
Сърис разчете още веднъж показанията на магнитометъра и посочи с пръст.
— Ти започни оттук, но недей да копаеш много надълбоко.
Ким заби лопатата в земята. Болката обхвана целия й гръб, но тя не й обърна внимание, а се съсредоточи върху работата си.
През следващия половин час двете копаха мълчаливо.
— Добре, Ким, спри и излез — каза ненадейно Сърис.
Дупката беше приблизително метър и петдесет дълга, около метър широка и не по-дълбока от тридесет сантиметра.
Дори домашните любимци ги заравяха по-надълбоко.
Сърис обиколи дупката два пъти, преди да влезе в нея. С помощта на ръчните инструменти започна да отстранява малки купчинки пръст и да ги слага отстрани на дупката.
Ким не каза нищо. Погледът й беше прикован в Сърис.
Сърис продължи да копае. Купчинките пръст започнаха да стават по-малки. С една малка мистрия, тя започна да изстъргва нещо в средата на дупката.
На третия път започнаха да се показват бели участъци.
Сърис взе една мека четка и я прокара по повърхността. Появи се още бяло.
Стомахът на Ким се преобърна, когато осъзна, че онова, което вижда, несъмнено бяха кости.
— Това със сигурност е ръка, Ким.
Сърис продължи да копае и да изчетква, докато накрая изрови нещо, което приличаше на раменна става. Ким не откъсваше поглед, а пред очите й се появяваха още и още кости.
