Ким долови потръпването в гласа на жената и веднага се почувства виновна от реакцията си.
— Добре, какво е направила този път?
— По-рано днес през деня си е внушила, че една от младшите сестри е била изпратена, за да я отрови. За жена, която вече наближава шестдесет години, тя е доста пъргава, и когато се нахвърлила върху сестрата, я е повалила на земята.
— Добре ли е?
— Добре е, да. Леко променихме дозата на лекарствата й, така че…
— Имам предвид сестрата.
— Поуплашила се е, но сега е добре. Тези неща вървят ръка за ръка с професията.
Да, просто един обикновен ден от съвместния живот с параноиден шизофреник. Ким нямаше търпение да приключи телефонния разговор.
— Има ли нещо друго?
— Не, това е всичко.
— Мерси за обаждането, но ще ви бъда благодарна, ако се запознаете по-подробно с оставените от мен инструкции, отбелязани в досието й.
— Разбира се, госпожице Стоун, извинявам се още веднъж за допуснатата грешка.
Ким затвори и се облегна на уличната лампа, като изтри от ума си всяка мисъл, свързана с майка й.
Мислеше за тази жена единствено когато тя самата намереше за добре. Това се случваше веднъж месечно, когато и където тя прецeнеше — изцяло под неин контрол.
Ким остави на улицата всички мисли за майка си и затвори плътно вратата след себе си. Нямаше да допусне сигурността, която усещаше в дома си, да бъде нарушена от собствената й майка.
Тя извади чисти чаши от кухненския шкаф и наля още кафе за себе си и Брайънт. Той не каза нищо, когато тя се върна в гаража, сякаш нямаше нищо необичайно в това Ким да избяга от собствената си къща, за да отговори на телефонно обаждане.
Ким седна отново на мястото си върху работния плот и постави горивния резервоар в скута си. Взе една телена четка, която по форма и размер приличаше на четка за зъби, и внимателно започна да търка едно ръждиво петно от дясната му страна. Кафяви парченца се посипаха върху джинсите й.
— Със сигурност има и по-бърз начин, по който да правиш това?
— О, Брайънт, само един мъж би се вълнувал от бързината.
Приятна тишина запълни пространството между тях, докато тя работеше.
— Да знаеш, че няма да те отстрани от случая — каза тихо Брайънт.
Ким поклати глава. Не беше толкова сигурна.
— Не знам, Брайънт. Уди е прав, че не може да ми се има доверие. Знае, че каквото и да обещая, понякога просто не мога да се сдържа.
— Точно затова няма да те отстрани.
Тя вдигна поглед към него.
— Той знае как работиш — и въпреки това все си на работа. Не си уволнена дисциплинарно… което е повече от абсурдно, ако питаш мен. Той е наясно, че постигаш резултати. И няма да се спреш пред нищо, докато не разкриеш случая — особено този случай.
Ким не каза нищо. Приемаше това разследване лично и не беше сигурна, че този факт няма да обезпокои Уди.
— Има и още една причина, поради която няма да те отстрани от случая.
— Каква е тя?
— Защото само глупак би го направил — а и двамата знаем, че Уди не е глупак.
Ким въздъхна тежко и остави резервоара настрани. Искрено се надяваше нейният приятел и колега да е прав.
Никола Адамсън превъртя новинарския репортаж обратно до началото и го изгледа отново.
Висок, едър, чернокож мъж на име Удуърд потвърди, че в района на стария дом за сираци в Крестуд е намерен труп. След краткото му изявление на екрана се появи изглед отвисоко на мястото, което тя някога беше наричала свой дом.
Никола почувства мигновено облекчение. Най-сетне щяха да разкрият тайните на това забравено от Бога място.
Веднага след това я обзе страх. Как щеше да реагира Бет на тази новина? Никола знаеше, че сестра й няма да се отпусне и да говори с нея. Като деца бяха толкова близки помежду си; нямаха си никого, имаха се само една друга. Бяха споделяли всичко. Никола не можеше да си спомни кога точно се беше променило това.
След Крестуд се бяха отчуждили. Преди четири години, когато Никола се разболя от инфекциозна мононуклеоза и остана на легло, Бет се беше върнала при нея, но веднага щом я изписаха от отделението за интензивно лечение, Бет беше изчезнала отново.
Беше се върнала отново преди седмица и въпреки че в съвместното им съжителство имаше някои дреболии, които дразнеха Никола, на нея й харесваше нейната сестра да бъде наблизо. Но един вътрешен глас я караше да се пита колко ли ще продължи това този път.
Когато Бет я нямаше, Никола винаги усещаше някаква празнота. И въпреки това, щом тя се върнеше в живота й, Никола беше неспокойна; постоянно се притесняваше как ще реагира Бет на всичко, което правеше тя самата.
Сестра й беше някак различна. У нея имаше някакво отчуждение; някаква студенина, която личеше в безмилостното й поведение към хората, някаква нетърпимост към света. Никола усещаше, че у сестра й не беше останала и капчица радост.
Тя провери как се развиват нещата във фурната. Беше решила да сготви любимото ястие на Бет — хрупкави пилешки хапки и картофени гофрети, полети с кетчуп. Никола се усмихна. Колко странно, че така и не го беше надраснала.
Въпреки различията им, Никола искаше да заздрави връзката си с Бет. Искаше да разбере причината за отчуждението им.
