Мъжът ги въведе в една голяма стая, която заемаше цялата дължина на къщата. В по-близката половина от нея беше всекидневната, а зад нея беше масата за хранене — точно пред стъклената врата, която водеше към малък заден двор. Между изрядно подредените една до друга бетонни плочи нямаше място за трева или храсти. Ким чу звук зад гърба си. Тихо, ритмично туптене.
Звукът явно идваше от машина за контролиране на дишането. Към машината беше свързано момиче, което според Ким беше на възраст около петнадесет-шестнадесет години. Инвалидната й количка представляваше възголямо съоръжение, от едната страна на което беше прикрепена банка за интравенозна инфузия.
Намотан около левия подлакътник на количката, висеше шнур с червен бутон за тревога, който веднага информираше службата за спешна медицинска помощ — обикновено оборудваха така хора със сериозни увреждания. Ким си даде сметка, че за момичето беше много по-удобно да натисне бутона, който се намираше на сантиметри от лявата й ръка, отколкото ако висеше на врата й.
Бархетната пижама, осеяна с картинки на Бети Буп, не успяваше да прикрие атрофиралото й тяло.
— Дъщеря ми, Луси — каза Уилям Пейн.
Той се наведе към нея и нежно прибра един рус кичур коса зад ухото на момичето.
— Седнете, моля — продължи той и ги заведе до малката маса.
В стаята тихо се носеше гласът на Джеръми Кайл, който водеше забавното си предаване по телевизията.
— Мога ли да ви предложа чаша кафе?
И двамата кимнаха. Уилям Пейн отиде до миниатюрния кухненски бокс в единия край на всекидневната. Поднесе им кафето в порцеланови чаши, на метални подложки. Кафето ухаеше превъзходно и Ким веднага отпи една глътка.
— Чиста колумбийска арабика?
Той се усмихна.
— Единственият ми порок. Не пия и не пуша. Не си падам по леки коли и не гоня леки жени. Просто обичам да пия хубаво кафе.
Тя кимна и отпи още една глътка. Брайънт лочеше своето кафе, като че ли беше купено с намаление от най-долния рафт в супермаркета.
— Господин Пейн, бихте ли ни казали…
Брайънт млъкна, защото Ким го подритна под масата. Този път щеше да води тя.
— Бихте ли ни казали какво й е на Луси?
Той се усмихна.
— Разбира се, толкова обичам да говоря за малкото си момиченце. Луси е на петнадесет години и по рождение страда от мускулна дистрофия.
Той се обърна към дъщеря си и повече не погледна обратно към тях. Това даде възможност на Ким да го наблюдава спокойно.
— Разбрахме, че нещо не е наред с нея, още когато беше съвсем малка. Проходи твърде късно — и така и не излезе от онази фаза, в която прохождащите деца не успяват да се задържат на краката си.
Ким се огледа.
— Майката на Луси тук ли е?
Уилям отново се обърна към нея. В погледа му се четеше искрена изненада.
— Простете. Често напълно забравям, че Луси някога е имала и майка. Толкова дълго сме само двамата.
— Разбирам — каза Ким и се наведе напред.
Той продължи почти шепнешком:
— Майката на Луси не беше лош човек, но имаше определени очаквания и в плановете й нямаше място за дете с увреждания. Не ме разбирайте погрешно. Сигурен съм, че всеки родител копнее детето му да бъде съвършено. Тази мечта рядко включва денонощни грижи за възрастен човек, който никога няма да може да се погрижи сам за себе си. Извинете ме за момент.
Той взе една салфетка и избърса струйката слюнка, която се стичаше по брадичката на дъщеря му.
— Съжалявам за тази гледка. Както и да е, в началото Алисън полагаше големи усилия и тогава наистина успяваше да намери сили да се фокусира върху няколкото нормални елемента в живота ни, но с напредването на болестта й ставаше все по-трудно. Когато ни напусна, вече не можеше дори да погледне Луси и не
Въпреки че говореше спокойно, Ким долови болката в гласа му. Този човек беше проявил повече разбиране към майката на Луси, отколкото самата тя би могла да направи на негово място.
— Затова ли започнахте да давате нощни смени в дома в Крестуд?
Пейн кимна.
— Преди това бях ландшафтен архитект, но нямаше как да работя и едновременно с това да се грижа за Луси. Нощните смени в дома в Крестуд ми даваха възможност да се грижа за Луси през деня. Съседката често идваше да прекара нощта при нея.
— Нямаше ли втора госпожа Пейн? — попита Брайънт.
Уилям поклати глава.
— Не. Брачният обет, който съм дал, е до живот. Разводът може и да се приема от съда, но не и от Бог.
Ким прецени, че дори да беше искал, щеше да му е трудно да си намери нов човек, с когото да сподели живота си. Малко хора са готови да поемат грижите за чуждо дете с увреждания.
От ъгъла се чу гъргорещ звук и Уилям моментално се изправи. Отиде и застана пред дъщеря си.
— Добро утро, мила моя, добре ли спа? Жадна ли си?
