Тя хвана ръката ми и кимна.
Поведох я по тревата към най-отдалечения край; онова закътано местенце зад дърветата, възможно най-встрани от сградата. Тя вървеше до мен, от дясната ми страна.
Спъна се и падна по гръб в дупката. Пуснах ръката й.
За един кратък миг ме погледна неразбиращо, аз слязох в дупката и тя вдигна ръка насреща ми в опит да се защити.
Посегнах към ръба, за да взема лопатата, но тя я беше бутнала при падането.
Забавянето й даде време да се изправи, а аз я исках легнала на земята. Сграбчих я за косата и дръпнах главата й назад. Лицето й беше на сантиметри от моето.
Дишаше тежко и уплашено. Вдигнах лопатата във въздуха и замахнах към стъпалото й. Тя извика само веднъж и падна на земята, като се хвана за крака. Очите й се подбелиха от болката и тя изгуби за малко съзнание. Бързо свалих чорапа от другия й крак и го натъпках в гърлото й.
Издърпах тялото й така, че да легне по дължина в гроба си. Отдръпнах се и забих лопатата. Уцели я отстрани във врата. Болката я накара да се свести. Опита се да извика, но от чорапа не се чу нищо.
Погледът й се стрелкаше наоколо, обезумял от ужас. Вдигнах лопатата още по-високо и я замахнах с всичка сила, докато тя се гърчеше на земята. Този път се получи по-добре. Чух как острието разкъсва плътта.
Момичето беше борбено. Започна отново да се мята. Ритнах я силно в стомаха. Тя се задави от собствената си кръв. С още един ритник я обърнах по гръб.
Съсредоточих се внимателно. Беше въпрос на прицелване. Вдигнах отново лопатата и още веднъж замахнах към гърлото й. Очите й угаснаха, но долната част на тялото й потрепна.
Все едно се опитвах да отсека дърво. Разрезът беше там и трябваше само още един удар, който да довърши започнатото.
Забих лопатата право надолу. Чу се как металът изстърга в костта.
После потрепването спря. Изведнъж всичко утихна.
Стъпих с десния си крак върху лопатата, а после и с левия, сякаш се бях качил на пого стик. Разклатих острието надолу, докато не усетих как се забива в меката пръст под тялото й.
Очите й ме наблюдаваха неотклонно, докато я заравях. Мъртва беше почти красива.
Отстъпих от гроба, който никой нямаше да забележи сред пораженията от пътуващия панаир.
Момичето винаги беше искало да бъде от полза на някого, да помогне, да осмисли живота си. Беше успяла.
Утъпках тревата и отстъпих назад.
После й благодарих, задето запази тайната ми. Най-сетне беше направила нещо значимо.
<p>ГЛАВА 35</p>— Ти как мислиш? — попита Брайънт, когато тя седна на мястото до шофьора.
— За кое?
— За доктора и археолога?
— Звучи като началото на тъп виц.
— Хайде, стига. Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли, че са…
