Влачеше се подир останалите момичета като сянка; винаги готова да се подмаже, отчаяно просеща любов или каквото можеше да си изпроси.
Без да познава истинска обич, при най-малкото внимание от тяхна страна, тя се вкопчваше отчаяно в тях и им засвидетелстваше вечна благодарност чрез всевъзможни подаръци, било то храна или джобни; всичко, което двете й дружки пожелаеха. Следваше ги по петите като вярно кученце и те й позволяваха да го прави.
Забавно е как най-невзрачното момиче, което се е раждало някога, успя да придобие някаква стойност. Всички се надяват да узнаят нещо с нейна помощ и аз изпитвам истинска радост, че това се случва благодарение на мен.
Една вечер тя ми каза:
— Знам нещо тайно за Трейси.
— Аз също — отвърнах.
Помолих я да се срещнем, когато другите заспят. Казах й, че това ще бъде нашата малка тайна, и че имам една изненада за нея. Зайчета при езерото. Работи безотказно.
В един и тридесет сутринта видях как се отваря задната врата. Лъч светлина прониза откъм гърба кльощавото й тяло, подобно на силует в анимационен филм.
Тя се доближи на пръсти към мен. Вътрешно се усмихнах.
Щеше да бъде твърде лесно. Отчаяният й копнеж за внимание ме отвращаваше.
— Искам да ти кажа нещо — прошепна тя.
— Кажи — подканих я аз, досущ като съучастник.
— Аз не мисля, че Трейси е избягала.
— Наистина ли? — казах аз с престорено учудване.
Нищо ново под слънцето. Момичето разправяше на кой където свари как не вярвала, че Трейси е избягала.
Глуповатата й физиономия беше изкривена от измъчена загриженост.
— Понеже тя не е от тия момичета, дето ще си зарежат айпода просто ей така. А аз го намерих на земята до леглото й.
Мамка му, не очаквах да каже точно това. Какъв пропуск от моя страна. Тъпата крава не си го беше сваляла от ушите. Несъмнено откраднат отнякъде, това беше най-ценната й вещ.
— А ти къде го сложи? — попитах аз.
— В шкафчето ми е, да не ми го гепят.
— Казвала ли си на някой друг?
Тя поклати глава.
— На никой не му пука. Сякаш никога не я е имало.
Разбира се — точно както се надявах. Само да не беше проклетият айпод.
— Ти си едно много умно момиче — казах и се усмихнах широко.
Мракът, който ни обгръщаше, не успя да скрие руменината по страните й.
Тя се усмихна — доволна, че е полезна, че може да ме зарадва, че от нея има някаква полза.
— А, и още нещо. Тя не може да я избягала, понеже…
— Ш-шт — казах аз и сложих пръст на устните си. Наведох се към нея като съучастник, като приятел. — Права си. Трейси не е избягала и аз знам къде е сега.
Подадох й ръка.
— Искаш ли да дойдеш да я видиш?
