Ким се обърна и кимна. Първият полицейски служител, пристигнал на местопрестъплението, беше свършил добра работа по отцепването на района, така че да улесни работата на съдебните следователи и първоначалния разпит на очевидците, но къщите се намираха твърде далече от пътя и на около декар една от друга. Това място със сигурност не беше Меката на любопитните съседи.
— Продължавайте — каза тя.
— Стъклото на задната врата е счупено и нападателят е влязъл оттам. Според доклада на пожарната предната врата на къщата е била отключена.
— Хм… интересно.
Тя кимна в знак на благодарност и се отправи надолу по стълбите.
Един от криминалистите оглеждаше коридора, а друг снемаше пръстови отпечатъци от задната врата. Върху кухненския барплот беше оставена маркова дамска чанта. Ким нямаше никаква представа какво символизираше златният монограм на закопчалката. Тя не беше по дамските чанти, но тази тук изглеждаше скъпа.
Трети криминалист влезе в стаята през вратата, която водеше към трапезарията. Мъжът посочи с брадичка дамската чанта.
— Нищо не липсва. Кредитните карти и парите в брой са непокътнати.
Ким кимна и се отправи към вратата на къщата. На излизане свали калцуните от обувките си и ги остави в другия кашон на пода в коридора. Всяка част от предпазното облекло щеше да бъде отнесена от мястото на престъплението, за да бъде изследвана за следи от веществени доказателства.
Тя мина под ограничителната лента. Един пожарникар щеше да остане на смяна, докато всички пламъци не бъдат напълно потушени. Огънят беше лукав и едно-единствено разпалено въгленче можеше за броени минути отново да възпламени всичко наоколо.
Тя спря до колата си и се опита да вникне в цялостната картина, която се разкриваше пред нея.
Тереза Уайът живееше сама. Нямаше признаци, че нещо е откраднато, нито дори докоснато.
Убиецът беше имал възможност да се измъкне незабелязано и е знаел, че тялото ще бъде открито най-рано на следващата сутрин, но въпреки това беше запалил пожар, за да привлече вниманието на полицията.
Сега Ким трябваше само да разбере защо.
В седем и тридесет сутринта Ким паркира мотоциклета си пред полицейския участък в Хейлсоуен, леко встрани от околовръстния път, който обикаляше цялото градче с малката му търговска улица и колежа. Участъкът беше почти залепен за сградата на районния съд; удобно, ако имаш да свършиш нещо, и кошмарно, ако искаш да ти платят текущи разходи за това.
Триетажната сграда беше сива и неприветлива, като всяко друго административно учреждение, което сякаш се опитваше да се извини на данъкоплатците за присъствието си.
Тя стигна до стаята на детективите, без да поздрави никого и без да я поздравят. Ким знаеше, че й се носи славата на студена, необщителна и безчувствена жена. Това повсеместно схващане изключваше възможността за размяна на учтиви баналности, което я устройваше идеално.
Както обикновено, беше първа, затова включи машината за кафе. В стаята имаше четири бюра, разположени две по две, едно срещу друго. Всяко бюро беше точно копие на срещуположното, с компютърен екран и разбъркани органайзери за документи.
Три от бюрата си имаха постоянни обитатели, само четвъртото стоеше празно след съкращенията преди няколко месеца. На него предпочиташе да се разполага самата тя, вместо в собствения си кабинет.
Стаята, обозначена с името на Ким, носеше освен това по-популярното наименование "Буркана". Представляваше един малък ъгъл на основното помещение, ограден с гипсокартон и стъкло.
Ким използваше кабинета си само за "индивидуални длъжностни напътствия" — с други думи, когато искаше да начука канчето на някого.
— Добро утро, началство — поздрави детектив Уд, докато се наместваше на стола си.
Въпреки че беше наполовина англичанка, наполовина нигерийка, Стейси никога не беше напускала Обединеното кралство. Гъстите й къдрици бяха постригани съвсем късо след последното разплитане на изкуствените треси в косата й. Гладката й кожа с цвят на карамел подхождаше добре на новата й прическа.
Работното място на Стейси беше чисто и подредено. Всички документи, които не се намираха в надписаните органайзери, бяха разпределени в изрядни купчини по горния ръб на бюрото.
Малко след това пристигна и сержант Брайънт, който измърмори едно, добро утро", след като хвърли поглед към "Буркана". Беше висок малко над метър и осемдесет и изглеждаше безупречно, все едно че майка му го беше облякла за неделното училище.
Сакото веднага се озова на облегалката на стола му. До края на деня възелът на вратовръзката му щеше да се свлече с няколко копчета по-надолу, яката му щеше да бъде разкопчана, а ръкавите на ризата му щяха да бъдат навити почти до лактите.
Ким забеляза, че той погледна към бюрото й, за да провери дали вече си е наляла кафе. Едва след това напълни за себе си чашата с надпис "Най-добрият таксиметров шофьор на света", подарък от деветнадесетгодишната му дъщеря.
