По средата се издигаха три високи сгради, надвиснали като наблюдателни кули над останалата част от квартала. Общината отричаше този факт, но там настаняваха всички, които бяха изгонени от другите общински жилища в района. Събрани накуп, годините, прекарани в затвора от обитателите на тези сгради, щяха да стигнат чак до ледената епоха..
— Знаеш ли, началство, ако наистина е вярно, че Толкин се е вдъхновил за създаването на Мордор от този регион, явно е идвал точно насам.
Ким беше съгласна. Надеждата отдавна беше напуснала тази земя. Знаеше го от личен опит — самата тя беше прекарала първите шест години от живота си в "Холитрий".
Брайънт спря колата пред редица сгради, в които някога бе имало магазини, обслужвали жителите на квартала. Последно беше затворил продавачът на вестници, след като едно дванадесетгодишно момче беше извадило нож, за да го обере.
Сградата по средата, където се беше помещавал ресторант за бързо хранене, сега работеше по една сутрин седмично като център за доставки.
Пред входа се размотаваха седем момичета на около петнадесет години. Напереният им вид подсказваше, че покрай тях не може да припариш. Брайънт я погледна и Ким му се усмихна.
— Бъди по-внимателна, началство.
— Винаги.
Брайънт остана на мястото си, а Ким се приближи към главатарката. Косата й беше боядисана в три нюанса на лилавото, а гладката кожа на лицето й беше обсипана със стомана.
Момичето протегна дясната си ръка.
— Входна такса.
Ким я погледна в очите и продължи да се усмихва.
— Колко?
— Стотачка?
Ким поклати глава.
— Тц, много са. Знаеш как е, криза.
Момичето се усмихна самодоволно и скръсти ръце пред гърдите си.
— Точно затова са ми високи цените.
Приятелките й се изкикотиха и свойски се сбутаха помежду си.
— Добре, ако ми отговориш на един лесен въпрос, имаме сделка.
— Нищо няма да отговарям, понеже няма да се намърдаш вътре, кучко.
Ким сви рамене и понечи да се обърне.
— Хубаво, сега ще си тръгна, но иначе щеше да можеш поне да си опиташ късмета.
Колебанието трая около секунда.
— Добре, питай.
Ким отново се обърна и погледна жадните за пари очи.
— Кажи ми колко щях да платя, ако бях поискала да ми направиш петнадесет процента отстъпка?
Лицето на момичето се изкриви от объркване.
— Не ти знам шибаната…
— Виждаш ли, ако ходеше на училище, щеше да можеш да изкараш много повече.
Ким се приведе на два сантиметра от лицето на момичето:
— А сега се разкарай от пътя ми, преди да те извлека за халката на носа.
Гласът на Ким беше спокоен; погледът й казваше всичко необходимо.
Момичето продължи да я гледа цяла минута. Ким остана неподвижна, без да мигне.
— Хайде, момичета, кучката не си струва — каза тя и се отмести наляво.
Хайката я последва.
След като входът се разчисти, Ким се обърна към тях:
— Ей, момиче! Искаш ли десетачка, за да наглеждаш колата?
Момичето се поколеба, но друго я побутна по гърба.
— Става — изръмжа тя.
Брайънт последва Ким в празната сграда, от която бяха останали само стените. Всичко ценно беше изнесено, включително и окаченият таван. По средата на отсрещната стена преминаваше двуметрова пукнатина.
В ъгъла стояха трима мъже. Обърнаха се вкупом. Двама от тях моментално ги изгледаха уплашено и тръгнаха да ги заобикалят, за да стигнат до вратата. Професионалните престъпници надушваха като хрътки полицаите още от съседния окръг.
— Да не ви обидихме нещо, момчета? — попита Брайънт.
Едно от момчетата се озъби в израз на неуважение и Ким поклати глава. Чувството беше взаимно.
Ким разпозна мъжа, който остана. Бяха се срещнали в крематориума, докато преследваше тялото на Мери Андрюс.
— Пастор Уилкс, не ви познах в тези дрехи — пошегува се Брайънт.
Виктор Уилкс едва се усмихна в отговор на шегата, която със сигурност не чуваше за първи път. От друга страна, Брайънт имаше право.
Свещеническите одежди превръщаха Уилкс в добре познат обект на благоговение и почит. Тук, в една напълно обикновена обстановка, той приличаше на съвсем обикновен човек. На пръв поглед в крематориума й се беше сторило, че наближава шестдесетте, но без служебното си облекло изглеждаше с десет години по-млад. Светлите джинси и синята спортна блуза подчертаваха фигурата на един доста по-атлетичен мъж, отколкото тя беше очаквала.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — посочи той една сребриста електрическа кана.
Ким забеляза, че последните два пръста на дясната му ръка бяха свити като кука. Беше виждала подобни травми при хора, които практикуват бокс без предпазни ръкавици. Този факт, както и сравнително едрата му фигура, я накараха да си помисли, че в някакъв момент от живота си беше излизал на ринга.
Ким погледна електрическата кана, смушка Брайънт и той отговори.
— Не, благодарим, пастор… отче…
— Просто Виктор, моля.
— Какво правите тук, по дяволите? — попита го Ким.
Никой нормален човек не би влязъл доброволно на подобно място.
Той се усмихна:
— Опитвам се да вдъхна надежда, инспекторе. Тук живеят някои от най-безправните хора в страната. Иска ми се да им покажа, че може да бъде различно. Лесно е да ги съдим, но у всеки от нас има по нещо добро, човек трябва просто да се загледа.
