— Ах, Артър Канъп; почти бях забравил за него. Злочест човек, винаги така съм си мислил. Чудех се какво ли му се е случило, за да стане толкова озлобен и враждебно настроен. Особено човече, не харесваше никого.
— В частност Уилям Пейн? — попита Брайънт.
Виктор сбърчи нос.
— О, не мисля, че беше нещо лично. Трудно е човек да не харесва Уилям. Според мен Артър се дразнеше, че всички от персонала от време на време помагахме на Уилям. Не му беше приятно някой друг да получава повече от самия него.
— Как се държеше с момичетата?
— Кой, Артър ли? Никак. Мразеше ги до една. А за тях не беше трудно да му правят номера. Правеха си шегички с него, криеха му инструментите, такива неща.
— Правеха ли си шегички с Уилям?
Виктор се замисли за момент. Нещо премина през лицето му, но той поклати глава.
— Всъщност не, Уилям работеше през нощта и затова почти не общуваше с момичетата.
Ким се наведе напред в стола си. Той премълчаваше нещо.
— Какво можете да ни кажете за момичетата, които живееха там?
Той се облегна назад.
— Не бяха лоши деца. Някои бяха настанени в дома само временно, поради семейни усложнения. Някои живееха там вследствие на съобщения за упражняван върху тях тормоз. Имаше момичета, които чакаха да ги настанят при някой роднина, а имаше и такива, които нямаха никакви роднини.
— Спомняте ли си две близначки, Никола и Бетани?
В очите му грейна усмивка.
— О, да. Прекрасни момиченца. Ако си спомням правилно, Никола беше по-общителната от двете. Бетани често се криеше зад сестра си и я оставяше да говори вместо нея. Не общуваха много с другите момичета. Предполагам, защото си бяха добре заедно.
— Тоест, нямаше проблемни деца? — попита Ким.
Всичко това изобщо не създаваше впечатление за един от онези домове за изоставени деца, в които беше живяла.
— Разбира се, че имаше и по-трудни деца. Млади момичета, затворени в себе си. Имаше три момичета… съжалявам, но не помня имената им. Поотделно бяха непокорни, но събрани заедно, ставаха непоправими. Подстрекаваха се една друга и вършеха всевъзможни поразии; крадяха, пушеха, ходеха по момчета…
Той извърна поглед, преди да добави:
— И други неща.
— Какви други неща? — попита Брайънт.
— Не е моя работа да го коментирам.
— Нараниха ли някого? — обади се Ким.
Виктор стана и отиде до прозореца.
— Не във физическия смисъл на думата.
— Тогава как? — попита тя и погледна към Брайънт.
Виктор въздъхна тежко.
— Бяха жестоки, особено когато бяха заедно.
— Какво направиха? — настоя Ким.
Виктор продължи да стои до прозореца.
— Едно от момичетата беше живяло наблизо и знаеше за Луси. Един ден трите предложили да си поиграят с нея, за да може Уилям да излезе и да си свърши някаква работа. Като безкрайно доверчив човек, какъвто е, той решил да се възползва и да отиде до супермаркета. Върнал се само след час, но не открил никъде нито момичетата, нито Луси. Претърсил къщата от горе до долу.
Виктор се обърна и се приближи отново към тях.
— Знаете ли къде я открил?
Ким усети как челюстта й се стяга.
— Съблекли я и я натъпкали в кофата за боклук. Нямала сили да излезе самичка.
Той преглътна.
— Стояла захвърлена там повече от час, заровена в боклук, отпадъци от храна и собствените си мръсни пелени. Горкото момиченце беше само на три годинки.
Ким почувства как започва да й прилошава. Накъдето и да се насочеше разследването, някак си винаги се озоваваха на прага на Уилям и Луси Пейн.
Беше време да си поговорят отново.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика Ким, когато колата спря пред къщата на семейство Пейн.
Освен патрулна кола, отпред беше паркирана и линейка. Задните врати на линейката зееха широко отворени.
Тя се затича към колите и в този момент от къщата излязоха двама санитари с носилка в ръце.
Малкото, крехко тяло на Луси почти се губеше в преносимото легло. Носеха я като бебе. Извън инвалидния стол, степента на парализа на крайниците й беше още по-очевидна. Дребното й лице беше покрито с кислородна маска, но Ким успя да види очите й и ужаса, който струеше от тях.
Ким нежно я докосна по ръката, но санитарите бързаха, да я качат в линейката.
Уилям Пейн излезе тичешком от къщата. Лицето му беше пребледняло. Очите му бяха широко отворени от страх.
— Какво се е случило? — попита Ким.
— През нощта започна да се задушава, но тази сутрин сякаш беше по-добре. Бях горе, за да сменя чаршафите на леглата, и сигурно отново й е било трудно да диша, но не е могла да издаде нито звук. Не е могла да ме повика.
И двамата стояха зад линейката, докато санитарите са опитваха да наместят носилката в неподвижна позиция.
Очите на Уилям почервеняха, когато се опита да потисне сълзите си.
— Успяла е да натисне преносимия си бутон за тревога, така че само чух приближаващите се сирени. Когато слязох долу, вече беше започнала да посинява.
Той разтърси глава, когато сълзите му започнаха да се стичат. Гласът му беше дрезгав и уплашен.
— Можеше да умре, защото не успях да чуя нейния зов за помощ.
Ким отвори уста, за да каже нещо успокоително, но в този момент единият санитар изскочи от линейката.
— Сър, трябва да…
— Тръгвам. Моля да ме извините…
