Сподавен списък полностью

Тя застана до леглото и погледна спящото момиче. Луси изглеждаше на много по-малко от петнадесет години.

А беше изстрадала толкова много. Това момиче не си беше избрало тази коварна болест, която малко по малко й беше изпила силите и беше отнела способността й да се движи, както не си беше избрала и майка, която да я изостави. И със сигурност не беше избрала три глупави момичета да я натъпчат в кофа за боклук.

Днес Луси едва не беше умряла. Беше се опитала да извика, а от гърлото й се беше откъснала само тишина.

Въпреки начина си на живот това смело, решително момиче се беше опълчило. Беше се отскубнала със зъби и нокти от гибелта, просто защото й се живееше. Доказателство за това беше успешният й опит да натисне бутона за тревога.

Когато изнесоха Ким от апартамента във високата сграда в "Холитрий", също не й даваха големи шансове за оцеляване. По пътя към болницата я бяха съпътствали мълчаливи поклащания на глави и дълбоки въздишки, а когато пристигнаха, я бяха включили на интравенозно хранене, без да хранят особено големи надежди. Шестгодишното й телце беше слабо като вейка. Косата й падаше на цели кичури и не можеше да говори. На третия ден обаче тя се задържа седнала.

Ким взе една салфетка и избърса тънката струйка слюнка от брадичката на Луси.

Най-сетне беше разбрала защо това младо момиче, което познаваше едва от няколко дни, я привличаше толкова силно. Луси беше боец. Тя нямаше да се откаже да се бори да оцелее, въпреки неблагосклонността на съдбата — всеки ден, с всички сили.

По-рано днес можеше да не натисне бутона за тревога. Можеше да се предаде на болестта в очакване на покоя, но нещо я беше спряло. Надеждата.

"Има ли как това младо момиче да заживее по-добре, отколкото сега?", зачуди се Ким. Имаше ли начин съществуването й да бъде по-безопасно и по-приятно? Ким нямаше никаква представа, но знаеше, че в това крехко създание туптеше силно и решително сърце, достойно за възхищение.

Ким остави салфетката върху шкафчето и чу как похълцването зад гърба й спря.

Не се обърна.

— Знаете ли, че трябва да си поговорим? — попита тя тихо.

— Да, знам — отговори Уилям с дрезгав глас.

Тя кимна и излезе от стаята. Време беше да се прибира вкъщи.

Чакаше я работа.

Бет прелистваше някакво списание. Нямаше представа какво точно, но искаше да подчертае настроението си.

Усещаше, че Никола е разтревожена. Не си бяха говорили, откакто Бет се беше върнала. Познаваше сестра си. Никола искаше да я попита какво не е наред, но се страхуваше от отговора. Истината е, че нямаше сили да го понесе.

Никола никога не беше обичала да й се сърдят. За нея беше важно да радва хората. Искаше всички да са щастливи. Това обаче си имаше цена, която и двете бяха плащали прескъпо.

Нуждата й да се харесва на всички отново щеше да им струва много.

Бет беше толкова ядосана, че не можеше да вдигне глава. Никола нямаше да може да си мълчи още дълго. Бет невъзмутимо прелисти една страница.

— Майра поиска да говорим вчера — обади се Никола. — Каза, че си се държала много грубо с нея.

— Така беше — каза Бет.

Щом сестра й избираше да обсъждат маловажни събития, вместо да си поговорят за важните проблеми помежду им, така да е. Никола все някога щеше да се пречупи.

— Защо трябва да си толкова зла? Жената не ти е направила нищо.

Бет сви рамене.

— Тя е една любопитна дърта крава, която си пъха носа навсякъде. Защо ти пука какво си мисли?

— Защото ми е съседка и защото живея тук.

Никола замълча.

— Наистина ли си й казала, че ще те впиша в договора за наем?

Бет се усмихна на себе си. Тази мисъл сигурно не беше оставила онази кучка на мира през цялата нощ.

— Наистина.

— Нарочно ли искаш да усложниш живота ми, докато си тук?

— Знаеш ли какво, Ник? Аз те помолих да направиш нещо, а ти ме пренебрегна. Ти ме помоли да се държа добре с дъртата вещица, и аз те пренебрегнах. Къде е разликата?

— За Бога, Бет. Знам, че си ми сърдита. Ще ми кажеш ли поне защо?

Бет вътрешно се усмихна. Познаваше сестра си толкова добре. Както винаги.

Тя прелисти още една страница.

— Коя причина точно искаш да ти кажа?

— Която и да е. Кажи нещо, само нека това мъчение да спре. Знаеш, че не понасям да си ми сърдита.

О, да, Бет много добре знаеше това.

— Казах ти да не говориш с нея.

— С кого? — попита Никола.

Гласът й звучеше престорено. Никола прекрасно знаеше кого има предвид.

Тя прелисти още една страница, като знаеше много добре, че това още повече ще вбеси сестра й. Никола искаше Бет да й посвети цялото си внимание. Не понасяше мисълта за това, че Бет може да си стои и да не реагира на онова, което се случваше между тях. За разлика от нея.

— За жената от криминалната полиция ли говориш? — попита Никола.

— Аха.

— За Бога, Бет, как може да си толкова коравосърдечна? Откриват трупове там, където живеехме.

— Е, й?

— Ние познавахме тези момичета. Говорехме си с тях, хранехме се с тях. Как може да не те интересува поне малко?

— Може, защото не ми бяха никакви. Дори не ги харесвах, така че защо да ме интересува точно сега?