— Защото са мъртви, а не заслужаваха да умрат, каквото и да са направили. Някое чудовище ги е заровило в земята и е забравило за тях. Трябва да се опитам да помогна.
— Повече ти пука за тях, отколкото за мен.
— За какво говориш?
Този път наистина беше объркана. Беше повече от ясно. Никога нямаше да могат да се разберат, докато Никола не признаеше постъпката си.
— Знаеш какво ми сториха и дори не си мръдна шибаното пръстче.
— Бет, нямам представа нито кой ти е сторил нещо, нито какво ти е сторил. Кажи ми.
Тя прелисти още една страница от списанието и поклати глава.
— Питай жената от полицията — може би тя ще ти разкаже, след като си толкова твърдо решена да се забъркаш в това.
— Само защото знам, че случилото се има нещо общо с нас.
Ръката на Бет застина във въздуха. Страницата се изплъзна от пръстите й. Сестра й беше направила връзката; само по себе си това беше напредък. Тя искаше Никола да си спомни. Искаше да получи извинение. Искаше да чуе онези думи, които чакаше вече десет години.
Но не сега.
— Казвам ти, Ник, зарежи тази работа.
— Но аз искам всичко да излезе наяве!
Бет чу отчаянието в гласа на сестра си. Без да я поглежда. Нямаше сили да я погледне.
— Бет, иска ми се да знам какво съм направила, за да те наскърбя. С какво съм те разочаровала толкова много. Ти си моя сестра. Помежду ни има твърде много тайни. Обичам те и просто искам да разбера истината.
Бет захвърли списанието настрани и се изправи.
— Ник, внимавай какво си пожелаваш… защото може и да го получиш.
Ким беше свикала оперативката по-късно от обикновено. Напрежението около случая се отразяваше на всеки един от тях. Най-малкото, което можеше да направи, беше да им предложи един-два часа повече сън.
Брайънт, Стейси и Досън вече седяха зад бюрата си, когато тя приключи с доклада си за последните развития по случая пред Уди.
— Добро утро, приятели. Предполагам, знаете, че интересът на медиите към случая нараства. Всички пощуряха след издигането на третата тента. Пише го на първа страница на всички вестници, а снощи хванах коментарно предаване по телевизията.
— О, да, и аз го гледах, началство — изръмжа Брайънт.
— Вярвам, че няма нужда да ви напомням да не говорите с никакви репортери, колкото и да настояват. Случаят е твърде важен, за да рискуваме някой да извърти думите ни по какъвто и да било начин.
Ким говореше и за себе си. Знаеше на какво е способна, когато я притиснат репортери, затова мъдро беше стояла настрана от тях.
— Ако някой от вас има нужда да му се припомни колко зле се справяме към момента, да заповяда в кабинета на Уди, за да прочете някоя от статиите в пресата.
Бюрото на началника й приличаше на будка за вестници и по време на срещата им тази сутрин той се беше погрижил да я запознае подробно с написаното във всеки от тях.
— Наистина ли, началство?
Тя кимна. Беше важно всички да знаят, че ги наблюдават под лупа.
— Хайде сега, Кев — знаеш как стоят нещата. На третия ден винаги се оказва, че вината е в нас, а вече доживяхме до петия ден след откриването на първия труп, така че според мен се движим доста добре.
Ким усети как отчаянието се надига като прилив в стаята. Тя въздъхна, преди да продължи:
— Ако ви е толкова важно какво казват медиите за вас, трябваше да си изберете кариера в шоубизнеса. Ние сме полицейски служители. Нас никой не ни харесва.
— Малко е обезкуражаващо, началство — каза Стейси. — Как да работим с ентусиазъм, когато знаем това?
Ким осъзна, че силата й не беше в мотивационните речи.
— Хайде сега — всички погледнете тази стена, и я погледнете добре.
Сега, когато имената на момичетата бяха написани, бялата дъска й изглеждаше много по-поносимо. Дъската беше разделена на три колони:
— Някакво чудовище е убило тези три момичета. Говорим за изнасилване, побой, задушаване и заравяне. За тях това не е новина по вестниците. Това е бил животът им, тяхната собствена реалност. Всяка сутрин се събуждаме, за да хванем човека, който си е мислил, че може да извърши тези престъпления и да му се размине. Допреди няколко дни тези деца бяха напълно анонимни, забравени и безмълвни. Вече не са. Благодарение на нас Мелани, Трейси и Луиз сега могат да разкажат своята история. Помнете ми думата, ние
— Благодаря, началство — каза Брайънт и кимна.
— С теб съм — добави Стейс с усмивка.
— И още как — включи се Досън.
Тя зае обичайното си място на ръба на празното бюро.
