— Вече сме тук, Козимо — успокояващо му каза мъжът, — не се тревожи.
— Успях да му се изплъзна — продължи Д’Анджело с треперещ глас. — Но после пак се появи.
После погледна към един балкон с проврели се през решетките на парапета растения. Ние също отправихме погледи натам.
— Е? — попита полицейският началник, строго взирайки се в мен. С надеждата да му дам обяснение, което изобщо не смятах да правя. Когато те арестуват сприхави полицаи, не беше много разумно да им изнесеш уводна лекция на тема мястото на Ириней в Раннохристиянската църква и писмото, което може би щеше да ни каже нещо ново за Пилат Понтийски и Юда.
Колебанието ми го подразни.
— Качулката! Шапката! Свали ги!
Изпълних нареждането.
Козимо Д’Анджело изхълца и ме зяпна.
— Боже господи! — възкликна после.
Ченето на Козимо Д’Анджело увисна. От мустаците му се стичаха капки дъжд. Аз също го зяпнах. Сигурно изглеждахме като идиоти.
— Бьорн Белтьо! — възкликна той.
— Дам — промърморих аз.
— Кой? — изрева полицейският началник.
Д’Анджело изглеждаше объркан и едва ли не развеселен. Премести поглед от мен към полицаите.
— Боже господи, съжалявам! — промърмори той. — Сега вече ми стана ясно.
— Кой? — раздразнено повтори полицейският началник.
— Бьорн Белтьо! Не го ли познахте? Белтьо! От Норвегия! Археологът! Не гледахте ли документалния филм по канал РАИ миналата седмица?
Полицаите ме огледаха. Неколцина се усмихнаха.
— Норвежкият археолог? — попита полицейският началник. Начумерената му физиономия беше изместена от по-приветлива.
— Съжалявам, съжалявам! — каза Д’Анджело, обръщайки се първо към него, а после към мен. — Станало е голямо недоразумение. Много съжалявам — повтори той и нервно се засмя.
Една светкавица проряза небето. След няколко секунди изтрещя гръмотевица.
— Е? Приключихме ли тук? — леко обидено попита полицейският началник.
— Съжалявам, Пиеро, помислих си… Просто си тръгвайте. Двамата с Белтьо ни чака дълъг разговор.
Полицаите умърлушено се отправиха към колите си, а Козимо Д’Анджело сложи приятелски ръка върху рамото ми.
— Белтьо! Какво да ти кажа? Съжалявам! Но защо ме следеше?
Не споменах нито дума за подозрението ми, че е убил Самуел Рицо.
— Наеха ме от МНД в Лондон — обясних му аз.
— Защо?
— За да намеря откраднатото писмо.
— Значи наистина ти отговори на имейла ми.
— Да, разбира се. Защо не отговори?
— Ела, ще ти обясня — заяви той, при което върху лицето му се изписа изражение, което не можех да разтълкувам. — Но, скъпи ми Белтьо: писмото изобщо не е било откраднато.
Изглежда, апартаментът на Козимо Д’Анджело беше обзаведен от мъж, който нямаше жена до себе си. Една съпруга с усет за стил със сигурност би му помогнала в обзавеждането с умни съвети относно науката за цветовете, дизайна, издържан в един стил, и перфектното разположение на мебелите според златните принципи на фън шуй. Всяка стая беше пълна с етажерки с книги. Мебелите бяха в различен стил и препращаха към различни епохи. Но беше подредено. Това трябваше да му се признае.
— Не е за вярване — промърмори той и ме отведе във всекидневната — Бьорн Белтьо! Не е за вярване.
Говореше на себе си.
Направо бях прогизнал, така че донесе сухи дрехи. Панталоните ми стояха твърде къси и широки, но за щастие, имаха тиранти. Ръкавите на пуловера ми стигаха до предмишниците.
Д’Анджело развеселено ме погледна.
— Не са точно твой размер.
Чувствах се като цирков клоун.
Чуваше се тракането на зъбните колела в един голям и много стар стоящ часовник. Той отмери три удара толкова силно, че човек би си помислил, че предвещава края на света и идването на Исус. Д’Анджело изчака звънът да премине и добави:
— Извади чист късмет, като ме срещна случайно. Прибрах се едва късно снощи.
— На почивка ли беше?
— По-скоро бих го нарекъл бягство.
Тази дума остана да трепти във въздуха между нас.
— От кого?
— Мъжът, който уби Самуел.
— Познаваш ли го?
Той поклати глава.
— Американец е. Това е всичко, което знам. Виждал съм го само да ме следи по диагонал зад мен.
Това без съмнение беше същият онзи мъж, който пъхна револвер в устата ми.
Не можех да твърдя, че през краткото време, прекарано с Козимо Д’Анджело, съм го опознал изцяло. В едно обаче бях сигурен: този мъж не е убил Самуел Рицо. Просто не беше такъв човек.
В една фруктиера върху шкафа беше оставена извита лула. Той я напълни с тютюн от кръгла кутия с червен капак, на която пишеше
— Кога разбра, че Рицо е мъртъв? — попитах аз.
Той вдиша тютюна с голямо задоволство. Затвори очи, оставяйки дима бавно да влезе в ноздрите му, и накрая пак ги отвори.
— В събота. Прочетох за това в онлайн вестник. Но се страхувах, че се е случило най-лошото, още от петък вечерта.
— А къде беше цяла седмица?
— В Париж — отвърна той и засмука лулата. — Можех да отида където и да е. Хонолулу. Дар ес-Салаам. Исках просто да се махна. Да се скрия в голям град, пълен с хора. Бях уплашен. Умирах от страх. Едва вчера посмях да се прибера.
— И тогава се появих аз.
Д’Анджело отново изпълни дробовете си с тютюнев дим.
