— Цял ден бях нащрек. Привиждаха ми се врагове иззад всеки храст — разказа той, след което се засмя по-скоро нервно, отколкото сърдечно. — Така че, когато разбрах, че ме следиш — неособено дискретно с този жълт чадър, — си помислих най-лошото — добави Д’Анджело и изпъна гръб. — Точно така. Беше ме страх, че може да си един от тях.
— Кои?
— Бандата, свързана с американеца.
— Коя банда?
— Нямам представа.
Американецът едва ли работеше сам. Но кой го беше наел? Мафията? Търговец на черния пазар? ЦРУ? Арабски шейх? Ватикана?
Козимо Д’Анджело си прочисти гърлото, прекъсвайки размислите ми.
— Как ме намери, Белтьо?
Обясних му как съм стигнал до него по пътя на логиката и чрез тълкуване на съвпаденията.
— Със Самуел Рицо сме повече от колеги, които се познават отдавна. Освен това сме и приятели — разказа ми той. — Работили сме заедно върху много проекти през последните двайсет-трийсет години. Когато той получи пергаментите от Алекзандър Дъръм Лойд и осъзна, че става въпрос за писмо на Пилат Понтийски, се обади на мен, разбира се.
— Каза ли какво е написал Пилат?
— Не искаше да навлиза в подробности по телефона. Използва думата „сензационно“. Писмото било безценно. С изключително голяма стойност.
— Във финансов смисъл? Или исторически?
— И в двата.
— Какво стана после?
Отне му малко време отново да запали лулата, след което отвърна:
— Планираше да снима пергаментите петък вечерта. Помоли ме за помощ.
— За какво?
— За снимките, но най-вече за да направя оценка на съдържанието. Съществуваше известна опасност да е фалшиво, не си ли съгласен?
— Значи си отишъл във Флоренция?
— Тръгнах натам с колата петък следобед. Когато пристигнах вечерта, той беше страшно нервен.
— Спомена ли защо?
— Някакъв колега му се обадил да го предупреди. Вече били плъзнали слухове.
— Слухове?
— За писмото.
— Кой е бил този колега?
Той поклати глава.
„Изабела Конти?“ — помислих си аз.
— Кой е знаел, че Рицо те е повикал? — попитах после.
— Никой.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Не казах на никого.
— Какво стана онази вечер?
— Тъкмо бях стигнал до лабораторията за изследване на ръкописи, когато се появи онзи американец. Съвсем неочаквано. Просто изникна отнякъде.
— И не те видя?
— Самуел тъкмо беше извадил пергаментите от сейфа. Аз ги държах. Но бях скрит от неносеща стена, която разделяше част от лабораторията на две. Американецът стоеше с гръб към мен. Ако се беше обърнал, погледът му щеше да попадне право върху мен.
— Значи затова Самуел Рицо е хукнал надолу по стълбите в дъното на лабораторията.
— Пожертва се. Подмами американеца да тръгне след него. Отдалечи го. От мен. От писмото. А после… — Тук гласът му му изневери. — Ами знаеш какво стана.
— А ти какво направи?
— Избягах. На безопасно място. Излязох от библиотеката. Прибрах се в Сан Марино. А после продължих към Париж.
— Къде е писмото?
— Скрих го.
— Къде?
— На сигурно място.
Зарязах темата.
— Забеляза ли нещо необичайно след това? — попитах аз. — Нещо, което предполага, че някой може би знае за теб?
Той леко се засмя.
— Не и преди да се появиш ти.
— Защо не потърси помощ?
— Направих го!
— Към кого се обърна?
— Обадих се на полицията и говорих с някакъв безнадеждно млад следовател. Той не ме прие на сериозно. Записа си името ми и каза, че щели да ми се обадят. Не го направиха. Накрая някой ми звънна, защото номерът ми бил в списъка с обаждания на Самуел, но това, което му казах, изобщо не му направи впечатление. Просто не ми повярва. Замислих се дали да не се обадя на Алекзандър Дъръм Лойд, но реших да не рискувам. Преди да замина за Париж, си направих имейл регистрация в един компютърен клуб и писах на МНД. Предположих, че са замесени.
— И получи отговор — отбелязах аз. — От мен.
Д’Анджело засрамено си прочисти гърлото.
— Честно да ти кажа, Белтьо, отговорът ти ме разтревожи още повече — призна той, при което бузите му почервеняха. — Реших, че имейлът ми е попаднал в грешни ръце и че ти си някой, който се представя за Бьорн Белтьо, за да ме подмами. Защо точно
— Спомена, че не си искал да рискуваш, като се свържеш с Алекзандър Дъръм Лойд.
— Нямам му доверие.
Погледнах го объркано.
— На Дъръм Лойд? Но той ръководеше разкопките в Лион. Лично донесе писмото на Рицо.
Д’Анджело зашари с очи.
— Алекзандър винаги е бил опортюнист.
— Отдавна ли го познаваш?
— Твърде добре. Като историк е ненадминат. Но има и други страни. Запознах се с него, докато учихме заедно в Йейлския университет през 90-те години.
Погледнах го въпросително.