Козимо Д’Анджело излезе след един час. Разпознах го от снимката от охранителната камера пред „Библиотека Медичи“ и другата, която ми изпратиха от МНД. Той беше нисък и много дебел. У него нямаше нищо тайнствено или подозрително. Мустаци и каскет. Приличаше на Еркюл Поаро след пиянска нощ. Отвори въгленовочерен чадър. Аз застанах до парапета на терасата пред кръчмата, така че се оказах с гръб към него, когато мина покрай мен. Пресече улицата, опитвайки се да прескочи една локва, и тръгна надолу по „Виа Дж. Джакомини“. На няколко пъти се обръщаше и се оглеждаше. Сякаш усещаше, че някой го следи. Може би се страхуваше от полицията? По движенията му си личеше, че се опитва да ходи бързо, но пълнотата му пречеше. Аз пресякох улицата, подтичвайки, за да не е толкова очевидно, че го следя изпод жълтия си чадър. Той се обърна. Бързо и плахо. Нямах представа дали ме е забелязал. След няколкостотин метра пресече „Виа Дж. Джакомини“ по диагонал и влезе в един магазин за хранителни стоки. Хвърлих бърз поглед в магазина, докато минавах покрай него. Не го видях. Продължих още малко надолу, а накрая застанах под една стряха и зачаках.
Нещо не се връзваше. Но не можех да определя какво. Козимо Д’Анджело изобщо не приличаше на убиец. Възможно ли беше този книжен плъх — учен, хуманист, начетен историк и естет — да е бутнал Самуел Рицо от някакво скеле, за да се сдобие с писмото?
Една светкавица освети небето. Веднага след това изтрещя гръмотевица и сякаш околността беше заляна от шум. Докато чаках, се обадих на Уилям Макнамара. Казах му, че подозирам, че Козимо Д’Анджело стои зад убийството и кражбата на писмото, и обясних защо. После обаче искрено заявих, че не разбирам как той може да е убиецът.
— Какво да правя? — попитах аз. — Ако той е извършителят, не мога просто да се изправя лице в лице срещу него.
— Ще изпратя няколко агенти — реши Макнамара.
— Агенти?
Прекъсна ни поредната гръмотевица.
— Бивши военни. Имаме контакти в Рим. Мъже с повече опит в полевата работа от вас — каза той, при което долових насмешката в гласа му. — Но в най-добрия случай ще дойдат вечерта.
— А дотогава?
— Наблюдавайте Д’Анджело. Възможно е да се опита да избяга.
Търпението беше сред силните ми страни, но се изчерпа след четиресет и пет минути. Колко храна му трябваше? Няколко пъти минах покрай магазина, без да го забележа. Накрая се престраших да вляза.
Нямаше го.
Взех пакет бисквити за пред продавача. Чорапите ми жвакаха в обувките. Зад тезгяха видях отворена врата, разкриваща тесен коридор със стълби, които водеха до съседната улица. Сигурно ме беше забелязал и се бе досетил, че нещо не е наред.
Качих се в колата под наем и паркирах с лице към кръчмата на „Виа Палацина“, където живееше Д’Анджело. Сега щях да го видя, ако се опиташе да излезе от кооперацията. Прозорецът на колата беше запотен, така че не можех да прочета какво е написано със спрей на асфалта. Може би външни лица не можеха да спират тук? Бях извършвал и по-големи престъпления. Докато чаках, получих съобщение от инспектор Джорджо Ломбарди. Бяха пуснали Карло Алтомаре, любовника на Ариана Рицо. Записите от охранителните камери в хотела, в който двамата бяха прекарали няколко часа петък вечерта, му осигурявали желязно алиби. „Обратно на старта“ — пишеше Ломбарди. Това се отнасяше и за мен.
Не след дълго се случи нещо. По „Виа Палацина“ зави червена и бяла полицейска кола „Алфа Ромео“, върху която пишеше
„Лоша работа“ — промърмори татко.
— Свали прозореца! — извика единият полицай.
Изпълних нареждането.
— Ръцете на волана!
Отново се подчиних.
Един от полицаите застана съвсем близо до колата. По лицето му се стичаха капки дъжд.
— Какво търсиш тук? — рязко попита той.
— Просто паркирах — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм спрял на забранено място. Веднага ще преместя колата.
Пристигна още една кола: огромен микробус, който, изглежда, беше на спецчастите. Спря по диагонал на „Виа Палацина“ с включен полицейски буркан.
Бих казал, че в Сан Марино не гледат добре на неправилното паркиране.
От микробуса слезе възрастен униформен полицай и тръгна към нас, при което петимата полицаи изпънаха гърбове. Това без съмнение беше шефът им. Той застана до вратата ми с широко разкрачени крака и впи очи в мен.
— Стой мирно! — нареди ми после.
Това не беше приятелска молба, а заповед, от която лъхаше авторитет и власт.
Аз стоях мирно.
— Слез от колата! Да ти виждаме ръцете!
— Мога ли да си взема чадъра?
— Не! Слизай!
Бавно отворих вратата и излязох под леещия се из ведро дъжд.
— Горе ръцете!
Изпълних нареждането му.
Дойде още една кола с надути докрай сирени — този път на жандармерията — и паркира зад микробуса на спецчастите. Всички искаха да се позабавляват.
Валеше като из ведро.
Изведнъж пристигна Козимо Д’Анджело, подтичвайки. След това развълнувано се обърна към възрастния полицейски началник.
— Цял ден ме следи!
