Коварният нощен мрак беше изпълнен с лутащи се насекоми и кръвожадни прилепи, надаващи беззвучни писъци. Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. Аз седях на терасата на хотела и наблюдавах разпръснатите из хълмистия пейзаж светлинки. Бях взел чаша бира от бара. Бях оставил колата под наем в една от тесните улички. Чувствах се изморен след дългото пътуване. Нямах план. Не се бях спрял на умен и изобретателен метод, с който да подмамя тайнствения Козимо Д’Анджело да се покаже, за да го разоблича. Ако той наистина беше хладнокръвен убиец, който бе бутнал Самуел Рицо отвисоко с цел да се сдобие с писмото на Пилат Понтийски, трябваше да подходя внимателно. Да го обградя и да го наблюдавам. След като придобиех обща представа за живота му, трябваше да повикам подкрепления. Или полицията, или МНД. Сам нямах шанс. Но нямаше да е толкова просто. В Рим си представях, че Сан Марино е град, в който лесно ще мога да се слея с тълпата. Той обаче едва имаше някакъв център. Ако успеех да намеря Козимо Д’Анджело, щеше да ми се наложи да го шпионирам. Сякаш бях от момчетата Харди67. Да го следя из улиците. Може би щях да извадя късмет и щях да го видя как предава пергаментите на някой
Бях прочел информация за Д’Анджело, а от МНД ми бяха пратили дигитална папка с биографията му. Неженен. Роден във Венеция през 1961 година. От 2002 година живееше в жилищна кооперация на „Виа Палацина“ в Сан Марино. Впечатляващо CV. Професор по история на религията в Болонския университет. Преподаваше два дни в седмицата, а през другите три работеше от вкъщи. Учил в „Оксфорд“ през 80-те години и защитил докторска дисертация69 в Йейлския университет през 1995 година. Не звучеше като убиец. Напомняше ми по-скоро на мен самия.
Започнах да размествам буквите в най-новото съобщение, изпратено от непознатия.
Легнах си и моментално заспах. Не сънувах нищо.
На зазоряване се събудих от ярък проблясък, който освети стаята ми, и оглушителна гръмотевица. През нощта бях забравил да дръпна пердетата. Валеше като из ведро. След закуска си сложих суичър с качулка и шапка с козирка, вдигнах качулката над шапката и взех назаем един чадър от рецепцията. Беше жълт като лимон и с логото на хотела. Чувствах се като шпионин в екшън филм, готов за операция „Д’Анджело“.
Преди да изляза, изпратих съобщение на Уилям Макнамара, в което го помолих да накара няколко историци от МНД да намерят всичката информация за
От хотела до кооперацията, в която живееше Д’Анджело, беше само десет минути пеша. Въпреки чадъра се измокрих до кости в този силен дъжд. „Виа Палацина“ представляваше късна, тясна улица, която пресичаше главния път по диагонал. Намерих входа на Д’Анджело и няколко минути се прокрадвах наоколо, докато накрая една възрастна жена не отвори входната врата. Разтегнах устни във възможно най-дружелюбната си усмивка, след което ѝ задържах вратата и я попитах дали може да ми помогне:
— Опитвам се да се срещна с Козимо Д’Анджело.
Жената отвори чадъра си, огледа ме скептично и накрая заключи, че не съм опасен.
— От една седмица прибирам писмата и вестниците му — съобщи ми тя. Тази сутрин обаче не намерих вестника му, така че може би се е прибрал.
— Къде е бил?
Пак онзи скептичен поглед.
— Ще трябва да му позвъните на вратата и да го питате.
Изпитвах нужда да го огледам, преди да се изправя срещу него. Застанах до една кръчма на ъгъла малко по-надолу. Дъждът барабанеше по жълтия чадър.
