Сребърниците полностью

Той клекна. Разкриха ли го? Една вътрешна стоманена порта се отвори със скърцане. Лимузината продължи нататък. Тони се промъкна покрай стената.

Писна някаква аларма.

Чакаха на двора. Бяха двама. Носеха сиви костюми. Ризи с бели яки. Бяха въоръжени.

„Какво, за бога, е това място?“ — зачуди се Тони.

Алармата пропищяваше на кратки електронни сигнали.

Аз изправих гръб. Монасите, които ни пазеха, не се помръднаха. Чух как някой тича отвън в коридора. Уоки-токито на пазача изпращя и от него се понесоха викове и заповеди.

— Какво става? — попита Парчели.

— Не е ясно — отвърна пазачът.

Не се помръднахме от местата си. Заради алармата не можехме да си говорим. След малко изнервящият шум утихна.

— Хванали са нарушител — обясни пазачът.

— Нарушител? — учудих се аз.

— Той има ли нещо общо с нас? — поинтересува се Парчели.

— Не е ясно — отговори пазачът.

Не беше възможно този нарушител да е знаел, че манастирът служи за седалище на военен монашески орден.

Все още не разбирах каква е ролята на Алекзандър Дъръм Лойд, Изабела Конти и Козимо в цялата тази работа.

— Разкажете ми за сътрудничеството ви с Алекзандър, Изабела и Козимо — помолих аз.

Парчели намести кислородната тръбичка.

— Запознах се с Алекзандър и Козимо, докато те следваха в Йейлския университет. Дарител съм и на Историческия, и на Археологическия факултет. Когато Алекзандър започна да излиза с Изабела, впрегнах и тримата да ми помагат в различни проекти. Амбициозна банда. Веднага разбрах това. Наех ги да се разровят из живота на баба. Алекзандър намери повечето материали, които изпратих на Ватикана. Докато пишеше докторската си дисертация, ми помагаше при търсенето на документи за Медичите. Няколко години по-късно финансирах част от разкопките на Козимо в Цезареа Маритима.

Козимо бързо се усмихна.

— Scusi.

— А когато миналата есен Алекзандър реши, че е открил местонахождението на гроба на Ириней в Лион, се обади на мен. Аз финансирах по-голямата част от проекта чрез МНД.

Трябваше да се досетя. От МНД обикновено не разкриваха информация за частните инвеститори на проекти. Сега, след като вече знаех предисторията от „Йейл“, не се учудих, че Парчели е финансирал разкопките на Алекзандър Дъръм Лойд.

— Алекзандър каза ли ви, когато предаде пергаментите на Самуел Рицо? — попитах аз.

— Поддържахме връзка през целия този процес.

Замълчахме.

— Максимо Парчели — казах накрая и срещнах погледа му, — имате ли нещо общо със смъртта на Рицо?

Той ме погледна по начин, който издаваше недоумението му от това как въобще може да ми хрумне такова нещо.

— Категорично не — отсече накрая.

— Казахте ли на някого, че пергаментите са у Рицо?

— Абсурд.

— Наистина ли?

— Е, щабът ми знаеше. Както винаги.

— Кога намесихте монасите?

— Чак когато разбрах за смъртта на Рицо. И че писмото е изчезнало.

— Какво им наредихте?

— Да проучат въпроса. Да намерят писмото. Да се занимаят с полевата работа.

— И да ме държат под око?

— Това беше неразделна част от задачата им.

— Но как въобще са разбрали, че са ме наели от МНД?

— Уилям Макнамара ми каза, разбира се.

— Защо?

— Все пак бях финансирал разкопките в Лион.

Започнах да разбирам. Нещо. Не всичко. Американецът, който ме заплаши в хотелската ми стая, за монасите ли работеше? Ами младата жена, която ме следеше?

— Някой от вашите хора ли ме заплаши с оръжие в хотелската ми стая във Флоренция?

Максимо Парчели погледна към монаха до вратата, а той отговори отрицателно.

— В щаба ви има ли млада жена?

— Млада жена ли?

— На няколко пъти видях една млада жена, която ме преследваше.

— Може да ви е почитателка, Белтьо — шеговито предположи Парчели.

— Видях я във Флоренция, Рим и Сан Марино. Твърде млада е, за да проявява интерес към жалък старец като мен.

Парчели пак погледна към пазача.

— Изключено — отсече той. — В ордена има само мъже.

Колко групировки ме преследваха?

Погледнах пазача в очите.

— Изпращали ли сте ми следи по телефона?

Той си позволи да се усмихне.

— Защо да го правим, професор Белтьо? Ние не разкриваме следите си.

— Казва се Тони Еспозито — обясни пазачът и предаде паспорта му на Максимо Парчели. — Американски гражданин.

Парчели се стресна.

— Тони Еспозито? Как е възможно? — възкликна той и прелисти паспорта. — Колко съм глупав.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Той е дясната ръка на Луиджи — обясни той и се намръщи. — Трябваше да се досетя. Луиджи ме помоли да го взема със себе си на самолета. Нямах причини да му отказвам. Когато каза, че искал да види семейното село със собствените си очи, се трогнах. Колко съм наивен!

— Максимо, разказвал ли си му за пергаментите? — попита Козимо.

— Разбира се, че не. Нито дума.

— Тогава кой е източникът му? — зачудих се аз.

— Неразбираемо.

— Той знаеше всичко — отбелязах аз.