Видях купчина пергаменти от велен. Почеркът беше ситен и неравен. Главни букви. Без разстояние между отделните думи. Написани на латински. Значи не ставаше въпрос за библейски апокриф. Новият завет не беше написан нито на иврит, нито на арамейски, нито на латински, а на тогавашния гръцки, който днес наричахме койне.
— През 80-те години поръчахме да преведат писмата на норвежки и английски — разказа Вилбу. — Но тъй като всички бяха убедени, че са фалшиви, не сме правили нищо с тях. Освен да ги пазим добре — добави той, засмивайки се безшумно. — Това е серия от четиринайсет писма, написани от римския легионер Атик Сенецион и изпратени на сина му, политик, който живеел в Рим. С оглед на историческите препратки предполагаме, че датират от 79 година. Почти петдесет години след разпъването. През всичките тези години изследователите, които са запознати с тези писма, са ги възприемали като своеобразен роман, въпреки че този жанр едва е съществувал тогава.
— Споменахте, че са били преведени?
Вилбу извади папка от един шкаф. След това тържествено ми я подаде. Седнах на мек диван в стил „Честърфийд“, отворих папката и започнах да чета.
Сине мой,
На терасата, където пиша в момента, повява лек ветрец откъм хълмовете. Треперещите ми ръце продължават да ме измъчват. Де да имах още роб, който да пише писмата ми! Вдишвам сладкия аромат на полята и маслиновите гори, които оформят неправилни квадрати и правоъгълници по склона надолу към града. Зрението ми е замъглено завинаги…
