Слънцето блестеше сред листата на дърветата. Птичките чуруликаха. Таксито спря на адреса, който ми каза бергенчанинът снощи, след като кацнахме. Той беше застанал при портата от ковано желязо заедно с пазач, облечен в униформа, и ме чакаше. Поздравихме се набързо. След това той ми пожела успех и си тръгна — беше изпълнил задачата си — а пазачът ме отведе в една изискана градска къща. Влязохме през двойна врата от тиково дърво и се озовахме в голям вестибюл със стени, покрити с картини, изобразяващи класически сцени, полилей и широки стълби, които водеха към горния етаж. В редици стъклени витрини бяха сложени фрагменти от ръкописи в различно състояние. Един висок мъж с остри черти и бяло палто дойде да ме посрещне. Четиресет-петдесетгодишен. С яркосини очи. Имаше самоувереното излъчване на човек, който знаеше повече от много хора.
— Добре дошли, професор Белтьо — приветства ме той и се представи: Даниел Вилбу.
Минах направо на въпроса.
— Защо изпратихте мъж с частен самолет да ме вземе?
— Искахме да сме сигурни, че ще дойдете. В тези несигурни времена решихме да не рискуваме, като ви оставим да си купите самолетен билет. Чрез частния самолет се подсигурихме, че ще дойдете направо в Осло.
Демонстративно се огледах наоколо.
— Какво е това място?
— Вилата представлява тайна лаборатория, в която се анализират най-крехките и редки ръкописи от колекцията.
— Колекция?
— По-голямата част от нея се намира в университети в Осло и Лондон.
След секунда се досетих какво има предвид.
— Колекцията „Шойен“?
— Чували ли сте за нас?
Разбира се. Най-голямата частна колекция от ръкописи в света беше норвежка.
— Разполагаме с текстове от над сто и трийсет страни, написани на сто и двайсет езика — гордо ми обясни Вилбу. — Над тринайсет хиляди ръкописа. Фрагменти от ръкописи, обхващащи пет хиляди години от писмената световна история. Хиляди ръкописи от Античността и Средновековието. Фрагменти от „Ръкописите от Мъртво море“ и будистки текстове.
Само колекцията от библейски текстове наброяваше над четиристотин ръкописа. Някои от тях бяха сред най-ранните известни версии на Библията. Деветдесет бяха от Стария завет.
— Каталогизирали сме и оригиналите на шумерски и вавилонски текстове, в които се споменават по-късни митове от Стария завет — добави Вилбу. — Освен това притежаваме пръстена печат на един египетски фараон и вавилонска глинена плоча, на която е изобразено клиновидно писмо114 от началото на писмеността. Трудно може да бъде определена културната и историческата им стойност. Но паричният израз на предметите никога не ни е интересувал. Колекцията представлява световно наследство и памет. Предметите не са собственост на Шойен — той само има привилегията да ги съхранява, — а на човечеството.
— И сега искате да купите писмото на Пилат?
— Не, не. Погрешно сте разбрали.
— Тогава защо ме доведохте тук?
— Нека първо ви се извиня за подхода ни — каза Вилбу и хвърли поглед към пазача, който стоеше няколко метра зад мен и се правеше, че не е там. — Скоро ще разберете защо сте тук.
— Предполагам, че е свързано с писмото.
— То хвърля нова светлина върху една друга колекция от писма. Която е у нас — обясни ми той, след което устните му се разтегнаха в най-обикновена усмивка. — Писмото потвърждава автентичността ѝ. Дълги години мислехме, че се подразбира, че е била фалшифицирана преди две хиляди години. В нея се споменава същата история като в писмото на Пилат.
— За Исус и Юда?
— В писмото, което представихте вчера, Пилат Понтийски споменава един легионер, чието име бил забравил. Наредил му да проучи слуховете за възкръсването на Исус — заяви Вилбу и замълча. — Този легионер се е казвал Атик Сенецион.
— Откъде знаете?
— Писмото, което е написал, е част от колекцията ни.
Изпълних се с трепетно очакване.
— В няколко писма, които пише на сина си в Рим — продължи Вилбу, — разказва в подробности за времето, прекарано в Юдея, и случилото се преди и след разпъването. Писмата не са публично достояние и досега са представлявали само малък интерес за изследователите. Купихме ги през 1979 година. Според радиовъглеродното датиране пергаментите от фин велен, на които са били написани, са от I век. В тях се разказва толкова невероятна история, че си мислехме, че са фалшификати. Вчерашната пресконференция потвърждава автентичността им.
— Мога ли да ги видя?
Сигурно съседната зала навремето е служела за всекидневна или трапезария в тогавашната господарска къща. Щорите бяха спуснати. До едната стена бяха наредени четири климатика, от които се разнасяше равномерно бръмчене. В три редици стъклени витрини, сложени по средата на залата, бяха наредени купчини стари ръкописи, писма и фрагменти.
— Тук държим най-крехките ръкописи — обясни ми Вилбу.
Бавно започнахме да обикаляме редиците. През стъклото на витрините виждах пожълтели пергаменти и папируси. Тази колекция представляваше цяло съкровище.
— Ето ги! — заяви накрая Вилбу и спря.
