— Както знаем, император Максимин II е написал труда „Истинските дела на Пилат“, представяйки го за истински, около 310 година по времето на гоненията на християните — каза тя. — Децата е трябвало да четат ужасните неща, казани от Пилат по адрес на Исус. Откъде знаете — започна тя, обхождайки Алекзандър, Козимо и мен с обвинителен поглед, — че прокураторът не е направил същото през I век?
Ние се спогледахме. Кой щеше да поеме топката?
— Няма как да знаем — заявих аз, — но звучи малко вероятно.
— Защо?
— Християните не са представлявали голям проблем за него. Не би си направил труда да измисля такава история.
— Когато християните започнали да създават главоболия на Рим няколко десетилетия по-късно, Нерон прибягнал до много по-сурови мерки от някакво си фалшиво писмо — отбеляза Алекзандър.
— Но наистина би било хубаво да има още източници, които да потвърдят писмото — призна Козимо.
Продължихме в същия дух. Въпрос след въпрос, много от които бяха прикрита защита на вярата. Сякаш голяма част от репортерите се опитваха да ни хванат в капан или да ни накарат да допуснем очевидна грешка.
Забелязах я насред един неразбираем теологичен въпрос на американския вестник „Нешънъл Кетолик Реджистър“. Седеше най-отзад между двама пълни мъже. Замръзнах на място.
Младата жена от Рим, Флоренция, Сан Марино и най-наскоро Осло.
Онази, която ме следеше.
Която нито Максимо Парчели, нито йезуитите признаха за свой човек.
Онази, която не беше истинска.
Погледите ни се срещнаха, след което тя стана и бързо напусна залата. Прииска ми се да извикам след нея и да я последвам. Но не можех. Седях безпомощно на една сцена и целият свят ме гледаше.
„Привиждат ти се неща“ — отсече татко и изсумтя.
След пресконференцията четиримата с Алекзандър, Уилям и Козимо бяхме разпределени между вестниците, списанията, радиостанциите и телевизионните канали, които бяха помолили за интервюта на четири очи. Трябваше да повтаряме всичко, което бяхме казали, и да отговаряме на едни и същи въпроси. После се изредиха студио след студио за интервюта на живо във всички телевизионни канали, като се почне от Би Би Си и се стигне до американските канали и арабския „Ал-Джазира“. Всичко се ръководеше от отдела за връзки с обществеността на МНД, който безмилостно избираше едни канали пред други. Наложи се да прибегна до строгия си глас, за да вместя интервюта с „Дагсревюен“ и „ТеВе Ту“.
Двамата с Козимо се върнахме в хотела късно вечерта уморени. Наближаваше полунощ. Козимо искаше да изпие чаша бира на бара, а пък аз смятах направо да си легна. Той бързо се насочи към бара. Аз натиснах копчето на асансьора. Той пристигна с весел звън. Вратите се отвориха. Влязох вътре заедно с още един гост на хотела. Натиснах копчето за своя етаж. Нищо не се случи.
— Трябва да допрете картата за стаята си — обясни ми непознатият. На чист бергенски диалект.
Извадих картата си и я допрях до един четец до копчетата за етажите. Вратите се затвориха.
Не ми се случваше за първи път някой норвежец да ме познае в чужбина. Обърнах се към него и леко му кимнах.
— Пратиха ме да ви взема — заяви той.
Това едва ли беше заплаха. Но бях затворен в три квадратни метра в този тесен асансьор, който безшумно се изкачваше нагоре до четиринайсетия етаж, заедно с мъж, който е бил пратен да ме вземе, така че така го чувствах. Обърнах се към него. Беше на моята възраст, висок колкото мен. Нямаше револвер. Нито нож. Дори не ме гледаше заплашително.
— Да ме вземете?
— Работодателите ми следяха пресконференцията с интерес. Могат да допълнят картината, която вие и колегите ви представихте, с едно сензационно доказателство.
— Сигурно са могли просто да ми се обадят?
Асансьорът спря на четиринайсетия етаж. Излязохме навън в коридора.
— Не знаем кой подслушва телефонните линии — обясни ми бергенчанинът. — Нито вашите, нито нашите. С оглед на това, което бихме искали да ви разкрием, е в наш интерес да ви вземем лично. Само така можем да държим нещата под контрол.
Вратите на асансьора се затвориха.
— Кои неща?
— Скоро ще разберете.
— За какво доказателство говорите?
— Работодателите ми искат лично да ви представят документите.
— Защо?
— Засега биха искали всичко да остане в тайна. Стойността на онова, което искат да ви покажат, е астрономическа.
— С какво разполагат? Кръста?
Изражението на бергенчанина беше непроницаемо.
— Един самолет ни чака на „Хийтроу“ — съобщи ми той.
Имаше нещо особено у хората със самолети, които ги чакаха на „Хийтроу“. Не се шегуваха. А ако можеха да допълнят картината, която представихме на пресконференцията, с някакво доказателство, си струваше да проуча нещата. Затова потиснах лекото безпокойство, което ме обземаше всеки път, когато непознати мъже идваха да ме вземат, прибрах си багажа, изпратих съобщения на Козимо и Макнамара и напуснах хотела. Отвън ни чакаше черна лимузина. Намръщен шофьор ни откара до летището, без да обръща особено внимание на правилата за движение по пътищата и ограниченията на скоростта.
— Къде отиваме? — обърнах се аз към бергенчанина.
— В Осло.
Това поне беше нещо.
