Сребърниците полностью

„Алекзандър Дъръм Лойд“ — досетих се аз.

— Каза, че трябвало да поговорим — припомних ѝ след това.

— Изпитвам нужда да ти обясня.

Значи това правеше в момента.

— И да ти се извиня — добави тя и разпери ръце. — За всичко.

След това заби поглед в земята. Впи очи в нея.

— За кого работиш, Изабела?

Това не беше само въпрос, но и обвинение.

Очите ѝ се насълзиха.

— Бьорн, аз…

— За кого?

Въпросът ми уцели наистина болно място: съвестта ѝ.

— Сигурно вече си се досетил — рязко отговори тя.

— Каза, че някога си обичала един мъж повече, отколкото си смятала, че е възможно. Но бил умрял.

— Алекзандър. В известен смисъл наистина умря. За мен е мъртъв. Но не за него работя.

— Така ли?

— Бъркаш се. Официално съм наета от Societas Iesu Regimini militantis Ecclesiae като научен консултант.

— От монасите?

— Те са йезуити. И все пак имаш право. Със сигурност си се досетил, че монасите са разбрали каква е връзката ти със случая чрез Алекзандър и Максимо Парчели.

— Защото посетих Алекзандър в Лондон?

— И защото Максимо Парчели, бог да го прости, вече беше задействал тази… — тук тя се спря, търсейки точната дума — … операция.

— Човек, когото си познавала добре от времето, прекарано в Америка.

— Той беше дарител и филантроп, свързан с Йейлския университет.

Парчели вече ми бе обяснил това. И все пак ми беше интересно да го чуя от нейната уста.

Служителят на рецепцията ни донесе бирата и виното и аз го помолих да ги пише на стаята ми.

— Нека се върнем на срядата преди две седмици — казах после. — Защо ме потърси?

— Монасите ме помолиха.

— Защо?

— Искаха да са наясно какво знаеш. Но за мен е важно да подчертая, че не съм искала да ти навредя, Бьорн. Трябва да ми повярваш.

— И все пак ме подведе.

— Така ли?

— Не ми каза цялата истина.

— Не те познавах. Само бях чувала за теб. Не знаех дали мога да ти имам доверие. Или за кого работиш.

— Сигурно поне за Алекзандър е било очевидно, че съм нает от МНД.

— Но не поддържах връзка с него, а с монасите. А те получаваха информация от Парчели.

— Който пък е черпел своята от Алекзандър.

— Така е.

— Чиято любовница си била някога.

Ревността ми беше толкова необоснована, че бе направо абсурдна. Изабела погледна встрани.

— Защо си изпратила имейл на Рицо от фалшив адрес? — попитах аз.

— Фалшив? Създадох анонимен профил, за да се подсигуря. Слуховете за това, че Самуел изследва писмото на Пилат, вече бяха плъзнали. Осъзнах, че съществува риск някой да хакне профила му. Не исках да тръгнат след мен.

— И не каза нищо, когато ти показах снимката, на която се вижда как Козимо излиза от „Библиотека Медичи“ в нощта на убийството на Рицо?

— Не исках да рискувам. Какво би си помислил, ако ти кажех, че мъжът, когото подозираше в убийството, е мой приятел и бивш състудент? Знаех, че е невинен. Все пак аз бях тази, която посъветва Самуел да го потърси за помощ. Ти би ли издал някого от приятелите си на непознат?

Непознат. Значи така ме приемаше тя.

— И искам да съм откровена, Бьорн: не знаех какво да мисля за теб. И дали сме на една и съща страна.

Този път аз бях този, който реши да замълчи.

— Значи ти си казала на онези тримата от Regimini militantis Ecclesiae къде да ме намерят? — предположих после.

— Разбира се, трябваше да им кажа за уговорката ни.

— От чувство за лоялност към Алекзандър?

— Пак ти казвам, че работех за монасите. Бях сигурна, че никога не биха те изложили на опасност. Те са християнски монаси, Бьорн, а не наемни убийци или грубияни. Монаси! Интересуваше ни само писмото. Информацията. Това да помогнем на Парчели да спре публикуването ѝ до… ами, знаеш историята на баба му. Когато монасите разбраха, че няколко души знаят, че Алекзандър е наел Самуел Рицо, разбира се, ме помолиха да го предупредя.

— Сигурно се е разбирало и че трябва да им кажеш, че отивам в Сан Марино, за да търся Козимо Д’Анджело?

— Бьорн, съжалявам, че се получи така.

Усетих как очите ми се насълзяват.

— В католическата морална теология — напосоки започна Изабела — съществува понятието reservatio mentalis. Произлиза от противоречието между дълга да казваш истината и този да запазиш някаква тайна.

— И кой дълг спазваш ти?

Тя дълго ме гледа, а накрая поклати глава.

— Когато лъжа, го правя не само с мисълта за други хора. Постъпвам така най-вече за себе си.

Погледнах я объркано.

— Започнах да служа на Бог, защото един мъж ме изостави.

— Ако Алекзандър се разведе със съпругата си и ти предложи да се омъжиш за него още утре, какво би направила?

Тя се засмя, но безрадостно.