Сребърниците полностью

— Обрекох се на целомъдрие, защото никой мъж не можеше да се мери с онзи, когото изгубих. Всичко, което си научил за мен, е вярно. Да, с Алекзандър имахме връзка, когато бяхме в Америка. Да, той ме изостави. Да, бях с Козимо, докато той търсеше гроба на Пилат. Да, помолиха ме да се свържа с теб и да разбера какво знаеш. Да, работодателят ми е Regimini militant is Ecclesiae. Но… — тук спря и дълго мълча, борейки се с чувствата си — … трябва да ми повярваш, че ти желая само доброто. Надявам се да намериш гроба.

Обърна се към мен с насълзени очи.

— Ще останеш ли за няколко дни? — попитах аз.

— В „Грегориана“ ме чака много работа.

Знаех, че лъже. Дойде, за да ми обясни поведението си. Нямаше какво повече да каже.

Възможно ли беше в някой друг живот и някоя друга вселена да се получи нещо между нас?

— Успех, професор Белтьо.

Да не би да долавях лек трепет в гласа ѝ?

— Благодаря ви, professoressa Конти.

Проследих я с поглед. Отиде до рецепцията, спря и запали една цигара. След това тръгна към колата си с леки стъпки. Беше се извинила. Дори веднъж не се обърна, за да погледне назад. Вече бях забравен.

Четвъртък сутринта се срещнах с Козимо в ресторанта на хотела. Взех си един земел, омлет и чаша кафе и седнах на масата. Козимо ни донесе по чаша сок. Чух сигнала за получено съобщение на телефона си.

— Още загадки? — предположи Козимо, щом зърна изражението ми.

Отначало реших, че изображението представлява кадуцей, Меркуриев жезъл, който се свързва с търговията и търговския бизнес. После обаче осъзнах, че около жезъла се е увила само една змия, а не две. Показах изображението на Козимо. Той си сложи очилата и сбърчи чело.

— Жезълът на Асклепий — каза накрая.

Символът на медицината.

След закуска двамата с Козимо отидохме горе в стаята ми, за да проучим следата. Много от досегашните символи и шифри представляваха библейски препратки, така че предположих, че това се отнася и за жезъла на Асклепий. В такъв случай ставаше въпрос за историята за Мойсей и медната змия в пустинята. Написах „Мойсей“ в комбинация с „Асклепиос“, „Асклепий“, „жезъл на Асклепий“ и Rod of Asclepius в „Гугъл“. Така попаднах на объркана смесица от сериозни и спекулативни уебсайтове. Всички те ни отвеждаха в един старозаветен свят, пълен с митове. Йехова заповядал на Мойсей да направи медна змия и да я постави на един стълб, така че всички хора, ухапани от отровна змия, да оздравеят, щом я погледнат. Числата 4 и 22 сигурно означаваха глава и стих, но защо след тях беше сложен символът за жена? В глава четвърта от Битие се разказваше за Каин, Авел и децата, които сестрите им им родили.

Телефонът ми иззвъня. Беше кардинал Фелипе Сантош и звучеше развълнуван.

— Опасявам се, че съм ви подвел — заяви той.

— В какъв смисъл?

— След срещата ни продължих да се ровя в архива за нещо, което би хвърлило светлина върху храма на Марс. Вчера следобед попаднах на един документ от 1792 година, подписан от папа Пий VI. В съответния район избухнал спор и накрая той отменил освещаването на новата църква. Наредил да я разрушат, защото била построена върху парче езическа земя. Днешната църква, която си мислехме, че е била издигната на същото място, се е появила по-близо до новото село. Старата отначало е била преместена след чума и свлачище.

— Къде се е намирала?

— Била е разрушена. Но знаем приблизителното ѝ местоположение.

Той ми обясни в кой район е възможно да се е намирал храмът с помощта на стара карта и Google Maps. Описанието не беше много конкретно, но поне ни даваше нещо определено, което да търсим.

От хотела тръгнахме право към селото и паркирахме след големия площад. Наоколо почти нямаше хора. Решихме да измислим план за търсенето на храма на чаша кафе. Козимо запали лулата. Седнахме на една маса в кафенето на площада, отворихме карта на местността и подхванахме оживен разговор. След известно време при нас дойде келнерът. Беше дочул разговора ни.

— Можете да се обърнете към отец Томазо — посъветва ни той. — Работеше като свещеник до 2000 година. Несъмнено знае най-много за местната история от всички тук.

Обясни ни, че отец Томазо живеел точно до площада.

Почукахме на дървената му входна врата и първоначално не се случи нищо. Решихме, че сигурно не си е у дома. Изведнъж обаче вратата се отвори.

Отец Томазо изглеждаше на годините на Матусал. Козимо, който беше по-общителен от мен, ни представи — професор Д’Анджело от Болонския университет и професор Белтьо от Университета в Осло. Томазо ни покани да влезем и ни отведе в простичката си кухня. Щом чу, че търсим руините на църква отпреди няколко века, се засмя с дрезгавия си глас.

— Също като нацистите — отбеляза той, разтегляйки устни в широка, беззъба усмивка.

— Нацистите? — учуди се Козимо.

— Изпратиха специален екип тук през войната. И те търсеха тези руини.

Трудно разбирах диалекта, на който говореше. Фактът, че на практика нямаше зъби, също не помагаше.

— Намериха ли ги? — попита Козимо.

Отец Томазо се изсмя в знак на отрицание.