— Щом е фалшиво, защо е толкова прекрасно? — попита тя, а той поклати учудено глава.
— Защо ли? Защото е пълна имитация! Погледни само, Мег! Толкова е измамно! Такава абсолютна мимикрия! Такава безсрамна изкуственост!
Сега, докато го гледаше, тя разбра, че крои някакъв план. Как да използва всичко това.
— Няма значение — обади се тя. — Да вървим. Ще ми се да пробвам някоя от шапките на Лойд.
Бен й се усмихна.
— Става. Но после си тръгваме.
Бяха на горния етаж в „Едгар Лойд, шапкар“, когато Бен чу гласове отдолу. Мег беше заета — пробваше шапки в дъното на стаята; продавачът андроид стоеше зад гърба й пред огледалото с куп шарени раирани кутии в ръце.
Бен се приближи до прозореца и погледна надолу. По уличката крачеха войници. Истински войници. И не какви да е. Веднага ги позна.
Мег се обърна към него — беше нахлупила някакво широкополо творение от кремава дантела върху тъмните си къдрици.
— Какво ще кажеш, Бен? Според тебе…
Той настоятелно й направи знак да млъкне.
— Какво има? — промълви тя.
— Войници — прошепна й той.
Тя остави шапката и се доближи до него.
— Наведи се надолу — прошепна й той. — Това са нашите стражи, а те нямат какво да правят тук. Предполага се, че трябва да си стоят в казармата.
Тя го погледна с разширени очи, после коленичи — главата й беше под равнището на перваза.
— Кажи ми какво става — тихо помоли тя.
Той гледаше. Там, долу, имаше десетина души, които говореха нервно, развълнувано. За миг Бен не можеше да разбере какво става; след това един от тях се обърна и той видя, че това е капитанът, човек на име Ростен.
Ростен посочи към уличката, към площадчето пред странноприемницата и измърмори нещо, което Бен не чу много добре.
— Какво правят?
Бен погледна Мег и забеляза страха в очите й.
— Нищо. Тихо, Мег. Всичко ще е наред.
Обгърна раменете й и отново погледна навън. Онова, което видя този път, го изненада. Двама от мъжете бяха вързани, другите ги държаха. Китките и глезените им бяха оковани. Единият започна да се мята, после се развика. Мег се опита да се надигне, но той леко я натисна надолу.
Разнесе се звук от плесница; последва тишина. Миг по-късно Ростен излая:
— Вън! Мърдай!
Бен се придвижи към другия край на прозореца — опитваше се да ги следи, но за миг ги изгуби от погледа си.
— Стой тук, Мег. Ще сляза долу.
— Но, Бен…
Той поклати глава.
— Прави каквото ти казвам. Всичко ще бъде наред. Няма да ме видят.
Трябваше да слиза по стълбите бавно и внимателно, защото за един кратък миг беше изложен целият на показ — през голямото плоско стъкло на прозореца, гледащ към тесния кей. Щом слезе, се шмугна бързо между рафтовете и масите и най-накрая се свря между два манекена и надникна иззад полите им към площада пред странноприемницата.
Двама мъже държаха двамата пленници. Останалите трима се бяха изправили отстрани в редица в стойка „мирно“. Ростен, застанал между прозореца и пленниците, беше с гръб към Бен. С рязък жест — сякаш се готвеше да се метне напред — той изкомандва нещо. Веднага насила принудиха и двамата пленници да коленичат и да сведат глави.
Едва когато Ростен се извърна леко, Бен видя, че той държи в ръцете си дълга, тънка сабя.
За миг не можа да откъсне очи от нея — омагьоса го начинът, по който слънчевата светлина се стичаше подобно на течност по леко извитото острие и проблясваше ярко по острия като бръснач ръб и на върха. Беше чел, че мечовете могат да изглеждат живи — могат да имат самоличност, дори име, — но не бе и предполагал, че някога ще го види с очите си.
Отмести поглед. Макар и насила да държаха главите им наведени, двамата мъже непрестанно гледаха Ростен и гадаеха какво ли им готви. Бен познаваше добре и двамата. Гос, отляво, беше полу-ХАН — широките му славянски черти, смесени с наследството от дядото ХАН, му придаваха вид на монголец. Уолф, отдясно, беше южняк, тъмните му красиви черти бяха почти изискани — почти, но не съвсем класически. Почти. Защото когато се усмихнеше или засмееше, очите и устата му изведнъж ставаха някак грозни. Някак груби и болнави.
Сега Ростен бе застанал разкрачен между двамата, протегнал напред десница, в която държеше сабята — върхът й почти докосваше калдъръма на един човешки бой разстояние от капитана.
— Вие! Разбирате ли защо сте тук? Чухте ли обвиненията?
— Лъжи… — започна Уолф, но мъжът зад него запуши устата му.
Ростен поклати глава. Дългият меч потрепна в ръцете му.
— Не са лъжи, Уолф. Ти беше разследван на съвещание на офицерите и бе признат за виновен. Ти и Гос. Вие сте крали и сте мамили. Предали сте доверието на нашия господар и сте опетнили честта на знамето.
Погледът на Уолф се оцъкли. Кръвта се бе отекла от лицето му. Зад него Гос бе свел поглед, сякаш вече виждаше накъде води всичко това.
— Няма никакво извинение за простъпката ви. И няма друго решение, освен да заличим срама.
Главата на Уолф увисна рязко. Блъснаха го грубо към земята.
— Не! — изкрещя той и отново се замята. — Не можете да направите това! Не…
Ударът, нанесен от единия от двамата, които го държаха, го събори на калдъръма.
— Домъкнете го тук!
