Ветрилото й спря по средата на замаха и се затвори с изщракване.
— Тао Чу? — тя се засмя — с по-различен, по-кратък смях, който изразяваше съвсем различна изненада; след това поклати глава. — О, не. Искам да кажа, не може да бъде. На мене ми казаха…
После разбра. Чу как хихикането сред дърветата премина в смях. Тя се изчерви силно и леко наведе глава.
— Цу Тао Чу, аз… Аз много се радвам да се запозная с тебе — след това забрави разочарованието си и също избухна в смях.
— Какво има? — попита осемгодишното момче, зарадвано, че някак си е успяло да развесели тази зряла деветнадесетгодишна жена.
— Нищо — побърза да каже тя, повя си с ветрилото и се извърна леко, тъй че сянката на върбата да скрие неудобството й. — Съвсем нищо — тя бързо се обърна към Ли Юан; изведнъж усети, че вече й е по-лесно да разговаря с него. — Ли Юан, прости ми. Баща ми, Йин Цу ти изпраща дълбоките си уважения и най-добри пожелания за предстоящия ти рожден ден. Дойдох от негово име да го отпразнуваме.
Усмивката на Ли Юан беше неочаквано топла. Той отново се поклони и се изчерви от челото до врата. Неловкостта му я накара да си спомни последния път, когато се бяха видели — тогава, когато бе дошъл при нея и бе плакал на рамото й четири дена след смъртта на Хан Чин. Тогава реакцията му също бе неочаквана. И тогава той също сякаш беше свалил някаква маска.
— Аз… Аз… — заекна той и сведе очи сякаш щеше да се засмее на себе си. — Прости ми, Фей Йен. Не ми бяха съобщили, че пристигаш.
Тя се поклони съвсем леко.
— И на мене ми го съобщиха едва тази сутрин.
Той я погледна — очите му бяха пълни със странно очакване.
— Ще останеш ли по-дълго?
— Една седмица — тя се обърна и махна на прислужничките, които веднага се измъкнаха изпод дърветата и забързаха към нея. После отново се обърна към двете момчета и добави: — Най-добре е да се връщаме, не смятате ли? В къщата ни очакват — и преди да й отговорят, тя се извърна и тръгна към моста.
Ли Юан постоя там известно време, загледан след нея. Едва когато се обърна, за да каже нещо на Тао Чу, забеляза колко жадно го оглежда момченцето.
— Какво зяпаш така бе, фишек? — попита той почти ядосан — усещаше, че се е изчервил за трети път този следобед.
— Тебе зяпам, велики Юан — отвърна Тао Чу с такъв сериозен тон, че накара Ли Юан да омекне. След това момченцето добави с по-тих глас: — Ти я обичаш, нали?
Ли Юан се засмя притеснено, обърна се и отново се загледа към пътеката.
— Има ли значение? Тя беше жена на брат ми.
Къщата на надзирателя господстваше над ширналата се равнина на Източноевропейската плантация. Висока три етажа, с островръх покрив, тя се облягаше на подпори над пресечната точка на два широки напоителни канала, които течаха от север на юг и от изток на запад и пълнеха гъстата мрежа от по-малки канали. На юг бяха квартирите на работниците — дълги, схлупени колиби, сякаш вкопани в земята. На север и на изток се ширеха складове — огромни покрити резервоари със зърно и ориз. На запад като грамадна вълна, застинала в точката си на пречупване, се издигаше Градът — стените му се издигаха на цели две ЛИ нагоре в небесата.
Сега беше късен следобед и сянката на надзирателската къща разсичаше като черен, назъбен нож полята на изток. Там, в сянката, по пътеката от отъпкана пръст, която следваше ръба на единия от по-малките канали от север на юг, вървяха трима души. Единият вървеше по-напред, сам, мълчалив, със сведена глава. По опърпаните му кафяви дрехи, по широките къси панталони си личеше, че е полски работник. Докато вървяха, двамата отзад се шегуваха и се смееха. Оръжията им — смъртоносните пушки ДЕНГ, „пушки-фенери“ — висяха небрежно на раменете им. Бяха по-изискано облечени — кралското синьо на саката им отиваше на цвета на огромното небе над главите им. Това бяха стражи на надзирателя — Чан Ян и Тен Фу — едри, груби мъжаги, които изобщо не се чудеха дали да бият работниците си, ако не си изпълняваха нормите.
— Какво иска той? — попита Тен и леко вдигна брадичка, за да посочи вървящия пред тях човек, ала когато каза „той“, имаше предвид надзирателя. Само той можеше да посочи кой да отиде при него.
— Този е крадец — отвърна Чан. Плю в канала отляво и загледа как водата бавно отнася бялата плюнка. После се обърна към Тен:
— Едната от патрулните камери го уловила да бере в Скелето.
В Скелето растяха по-специалните насаждения — ягоди, ананаси, портокали, грозде и праскови, череши и бадеми, круши и пъпеши.
— Глупак! — Тен го погледна и се засмя. — Тия селяндури до един са глупаци.
Чан сви рамене.
— Знам ли. Този го мислех за по-различен. Бил е надзирател. Доверявали са му се. Преди не сме имали неприятности с него.
— Всичките те са си една голяма неприятност — Тен взе да дръгне усилено левия си хълбок. — Тъпи са и са неприятност. Това си им е заложено генетично, това е.
Чан се разсмя.
— Може и така да е.
Бяха стигнали един мост. Човекът отпред беше спрял със сведена глава и очакваше другите двама. Бе му забранено да прекосява моста без разрешение.
