— Извинявай, какво? — после Бердичев схвана. — А, да, казах, че ще ти обясня, нали? Но ти, разбира се, си прав. Стефан беше първият, на когото съобщих. Той настоя. В края на краищата той отговаря за шестдесет процента от спонсорирането.
Де Вор погледна ръката, хванала неговата. Пръстите бяха дълги, неестествено тънки, кожата им — толкова прозрачна, че сякаш се виждаше самата кост. Но хватката на младежа беше здрава, а кожата му — изненадващо топла.
Вдигна поглед и отново го погледна в очите; изведнъж го обзе любопитство, прищя му се младежът да проговори.
— Е… Значи искаш да поживееш с мене?
Стефан Леман го погледна — погледна през него — и след това се обърна към Бердичев:
— Прав си, чичо Сорен. Същият е като мене, нали?
Де Вор се засмя притеснено, после пусна ръката — вече беше сигурен. Гласът на момчето му беше познат — неестествено познат. Гласът на Пьотър Леман.
Албиносът стоеше изправен зад него и оглеждаше стената с екраните, когато Пескова влезе в стаята. Де Вор забеляза колебанието на лейтенанта си — видя проблясъка на бързо замаскираното отвращение, което премина по лицето му — и се приближи.
— Какво има, Пескова?
Де Вор се облегна назад и присви очи.
Пескова се поклони и отново погледна албиноса.
— Бунтове, ШИ Бергсон. Неприятности във Втори лагер.
Де Вор погледна бюрото.
— Е, и?
Пескова прочисти гърло — присъствието на непознатия го притесняваше.
— Онази жена ХАН, надзирателю. Жената на Сун. Много приказва.
Де Вор погледна лейтенанта в очите с напълно неразгадаемо изражение.
— Приказва ли?
Пескова преглътна.
— Наложи се да действам, ШИ Бергсон. Наложи се да я изолирам от останалите.
Де Вор се усмихна принудено.
— Чудесно. Но сега я пусни да си върви, бива ли? Ще й обясниш, че е станала грешка.
Пескова зяпна за миг, после затвори уста, без да гъкне. Поклони се ниско, хвърли последен кратък поглед към албиноса, обърна се и мигом тръгна да изпълнява заповедта на надзирателя.
— Защо му каза така?
Де Вор се обърна и погледна сина на Леман. Той беше на осемнадесет, но изглеждаше без възраст, сякаш беше извън времето. Като самата смърт.
— За да го накарам да прави каквото аз кажа, а не каквото той си мисли, че е редно да прави.
— Ами жената?
Де Вор се усмихна срещу празното, подобно на маска лице. Нямаше нужда да отговаря. Момчето вече знаеше какво ще стане с жената.
В мрака луната изглеждаше огромна, чудовищна — пълен, ярък кръг като сляпо око, взиращо се надолу от нищото. Си Ву Я я погледна и потръпна нервно. После въжето отново се обтегна и я дръпна и тя продължи да се препъва нагоре — мишниците й бяха ожулени там, където въжето се впиваше в тях.
Сун отново хленчеше пред нея.
— Тихо! — кресна му тя, ядосана на слабостта му, но Тен я перна с опакото на ръката си. След това той застана над нея — дишаше тежко и неравно, на лицето му бе изписана странна възбуда. Стенейки — болката в долната част на тялото й бе почти непоносима, — тя се изправи на крака и изплю кръв — не можеше да вдигне ръка към устата си, за да види какво точно й е причинил.
Пред тях се простираха полята с воден лешник и блестяха в отразената светлина на безплодната сестра на Чун Куо.
НИЕ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ — помисли си тя и продължи да залита напред — при всяка крачка болка разцепваше цялата долна половина на тялото й. — ДОРИ ТЕН И ЧАН. ДОРИ ПЕСКОВА И ОНОВА КОПЕЛЕ БЕРГСОН. ВСИЧКИ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ. ДО ЕДИН. ВСИЧКИ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА СИ ОТИДЕМ ТАКА — ПРЕПЪВАЙКИ СЕ В МРАКА ПОД ВЗОРА НА ТОВА СТУДЕНО СЛЯПО ОКО.
Опита се да се засмее, но звукът замря в нея, преди да стигне до устните й. После, преди да го осъзнае, вече бяха спрели и я бутнаха на земята, до Сун, гръб до гръб.
Лежеше и се оглеждаше — приглушените гласове на четиримата стоящи наблизо мъже я обливаха като безчувствения шепот на морето.
Тя се усмихна и прошепна на съпруга си:
— Морето, Сун. Никога не съм виждала морето. Никога не съм го виждала в действителност. Само на видеоекран…
Претърколи се и веднага забеляза, че той не я слуша. Очите му бяха почернели от страх, ръцете му, вързани отстрани на тялото също като нейните, конвулсивно се гърчеха, пръстите неудържимо трепереха.
— Сун… — гледката я бе трогнала. — Сладкият ми малък Сун…
Искаше да протегне ръка и да го прегърне, да го притисне до себе си и да го успокои, но вече беше твърде късно. Цялата й любов към него, цялата й болка изведнъж избликнаха И я връхлетяха.
— Куан Йин — прошепна тя през сълзи. — О, бедничкият ми Сун. Не исках да ти се гневя. Горкичкият ми, миличкият ми. Не исках…
Тен я срита здраво в ребрата и я накара да млъкне.
— Кой ще е пръв?
Гласът беше на онзи простак — Зайделман. Си Ву Я си пое бавно, дълбоко въздух — опитваше се да не закрещи отново, остави болката да я облее, да я потопи; опитваше се да запази мисълта си ясна. За всеки случай. Просто за всеки случай…
Почти поклати глава; почти се разсмя. За какъв случай? Всичко беше свършено. Предстоеше им само болка. Болка и краят на болката.
Пескова отговори:
— Жената. Първо ще довършим нея.
