Усети, че я вдигат и я водят към ниския каменен зид, ограждащ блещукащите поля с водни лешници. Жената, помисли си тя — смътно се разпозна в тези думи. Не Си Ву Я, вече не Коприненият гарван, а просто „жената“.
Изчака — студеният камък на стената се блъсна здраво в гърдите й, коленете й се забиха в меката влажна глина; отвързаха ръцете й. Последва миг на облекчение, секунда-две без болка, дори без мисъл, после всичко започна отначало.
Тен я хвана за едната ръка, Чан — за другата и дръпнаха. Главата й рязко падна надолу и изхрущя в зида. Тя се зашемети.
Чу се вик, последван от ужасно стенание, но не беше нейният глас. Сун се бе изправил на крака и сега бе застанал само на няколко крачки от Пескова, който крепеше в ръце голям камък.
Сун започна напусто да се бори, за да освободи ръцете си; след това се отказа.
— Не нея — замоли се той. — О, богове, моля ви, не нея. Мене искате. Аз съм крадецът, не тя. Тя нищо не е направила! Нищо! Убий ме, Пескова. Прави с мене каквото искаш, но нея остави намира. Моля те, в името на всички богове, остави я на мира… — гласът му звуча още миг, после заглъхна.
Тен започна да се смее, но Пескова с поглед го накара да млъкне. След това, като погледна Сун за последно, Пескова се обърна и стовари камъка върху рамото на жената.
Хрущенето на костта прозвуча ясно в тишината. Последва миг тишина, после Сун падна на колене и повърна.
Пескова стъпи върху жената и стовари тежкия камък върху другата й ръка. Сега тя вече беше в безсъзнание. Ех, жалко — щеше да му хареса отново да чуе стенанията й, дори виковете й — като в онази нощ, когато господарят бе играл игричките си с нея.
Той се усмихна. О, да, всички го бяха чули. Бяха я чули и ехото бе отекнало в тях. Погледна Сун. Горкият малък Сун. Слабичкият малък Сун. Каквото и да кажеше сега, нямаше смисъл. Беше безсилен да промени нещо. Безсилен да спаси жена си. Безсилен дори себе си да спаси. Изобщо нямаше да е забавно да го убие. Не по-забавно от това, да смачкаш някоя буболечка.
Отново стовари камъка върху нея и чу как костта изпука под него. Колко лесно беше. Колко, колко лесно.
Тен и Чан се бяха дръпнали назад. Вече не му трябваха. Жената вече нямаше къде да ходи. Гледаха мълчаливо как той стъпи върху тялото й и отново стовари камъка. Счупи и другия й крак.
— Край с нея — Пескова се обърна, погледна Сун, после отмести поглед към Зайдеман. — Доведете го тук и да свършваме.
След това той застана до стената, втренчен в проснатото по очи тяло на Сун. Странно, помисли си той. Също като машина. Също като да изключиш машина.
Загледа се известно време във водните ливади, наслаждавайки се на покоя на нощта и на красотата на пълнолунието. После метна камъка във водата, обърна се и чу приглушения плясък зад себе си.
Ким лежеше по гръб във водата, втренчен в тавана на басейна. Звезди като разпръснати червени и черни мъниста на матовия златен фон — пет части, оградени с йероглифи. Това беше копие на част от древна звездна карта на Тун Хуан от 940 г. от н.е. Според ХАН това беше най-ранното точно изображение на небесата — цилиндрична проекция, която разделяше небето на двадесет и осем разреза като парчета от гигантски портокал.
Той си имаше една игра, която играеше от време на време, докато плуваше сам. Затваряше очи и прогонваше от ума си всичко освен мрака. След това — една по една привикваше отделните звезди от някоя част на картата на Тун Хуан; поставяше всяка на мястото й в небето на своя ум и им даваше измерения във времето и пространството, от което неподвижността — абсолютната плоскост на картата ги лишаваше. Той бавно построяваше своя собствена галактика от звезди. После, след като внимателно поставеше и последната на мястото й като диамант в сфера от черно стъкло, се опитваше да раздвижи всичко това.
В най-ранните му опити това беше моментът, когато крехката сфера се разпадаше, сякаш избухваше отвътре; но опитът и практиката го бяха отвели отвъд тази точка. Сега можеше да накара сферата да се разширява и да се свива според времевото измерение; можеше да проследи уникалния, неповторим път на всяка отделна звезда през нищото, което бе създал вътре в главата си. Това му даваше силно чувство за пространство — за връзките и перспективите между звездите. След това, когато отново отвореше очи, виждаше — сякаш наистина — тънката мрежа от линии, свързващи приличните на мъниста звезди на картата на Тун Хуан; виждаше и някъде отвъд матовата златна повърхност истинските им места — там, сред студената черна вечност отвъд Слънчевата система.
Ким прочисти съзнанието си, готов за играта, и тогава чу, че вратата в дъното на басейна се отваря; след това се разнесе равното пляскане на голи стъпала по плочките, последвано секунди по-късно от двоен плясък. Без да се обръща, той разбра кои бяха и когато след малко се показаха на повърхността близо до него, ги поздрави с усмивка, все още със затворени очи, отпуснат по гръб във водата.
— Витаеш някъде, а? — беше гласът на Антон.
