— Тен Фу и Чан Ян. Те са хора на надзирателя. Той е отвратително създание. Мисли се за кой знае какво. За наш късмет много малко разбира нещата тук. Но това важи за по-голямата част от тях. Няма и един от тези стражи, които да има малко мозък. Ако се владееш, можеш да ги убедиш в каквото си искаш.
Чен кимна.
— Обаче те беше страх. Рискува заради мене. Много съм ти благодарен за това, Павел.
Павел си пое дълбоко дъх.
— Не толкова заради тебе, Тон Чу, а заради всички нас. Казват, че духовете на мъртвите нямат сенки, но смъртта на полевия надзирател Сун и жена му потопиха това място в мрак, който никой не би могъл да разсее.
Чен го погледна замислено.
— Разбирам.
— Някой път ще ти разкажа — погледна го младежът.
Продължиха да вървят. Пред тях, някъде на около десетина ЛИ в далечината, една сграда нарушаваше правата линия на хоризонта — голяма пагода на три етажа.
— Това какво е? — попита след малко Чен.
Павел дори не си направи труда да погледне.
— А, онова там ли? Къщата на надзирателя.
Докато гледаше, от полетата край къщата се надигна бледо петънце и започна да идва към тях. Хеликоптер на охраната. След секунди се разнесе и звукът на моторите му — отначало приглушен, но с всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Минути по-късно той мина над главите им; сянката му се носеше през нивите.
Чен погледна към къщата на надзирателя и кимна на себе си. Е, ШИ БЕРГСОН — помисли си той. — ЩЕ РАЗУЗНАЯ КАКВОТО МОГА ЗА ТОВА МЯСТО. ПОСЛЕ ЩЕ ТИ ДОЙДА НА ГОСТИ. И ЩЕ РАЗБЕРА ДАЛИ СИ ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТЕ МИСЛИМ.
Де Вор погледна през прозореца на хеликоптера — той се носеше над нивите на юг; пръстите на едната му ръка разсеяно обхождаха повърхността на предмета, който държеше в другата.
— Какво е това?
Гласът беше студен, лишен от всякаква интонация, и от него те полазваха тръпки, но Де Вор вече му беше свикнал. Това бе гласът на мъртвия му приятел. Обърна се и погледна сина на Леман, албиноса, после му подаде мъничката кутийка от розов кварц.
— Дъглас ми я подари за запознанството. Забеляза колко много й се възхищавам.
Леман я огледа и му я подаде.
— А ти какво му подари?
— Изпратих му копие на „Играта УЕЙ ЧИ“ от Пекорини и Шу. Изданието на Лонгман от 1929 година.
Леман се замисли за момент.
— Изглежда доста странен подарък. Дъглас не играе УЕЙ ЧИ.
— Не, но трябва да се научи. Всички мъже — всички мъже, които са ми равни по способности — трябва да играят — Де Вор тикна кутийката в джоба на сакото си. — Ти играеш ли, Стефан?
Леман бавно извърна глава и накрая погледна Де Вор в очите. Мъртвите очи на албиноса сякаш го пронизваха.
— А ти как мислиш?
Де Вор се усмихна.
— Мисля, че играеш. Бих казал, че си добър играч. Неортодоксален, ала добър.
Леман изобщо не реагира. Извърна глава към предното стъкло. СЪЩО КАТО МАШИНА — помисли си Де Вор. Това момче го плашеше, но и по странен начин много му харесваше. — БИХ МОГЪЛ ДА НАПРАВЯ НЕЩО ОТ ТЕБЕ, СТИГА ДА ИМАМ ВРЕМЕ.
Отлитаха към Швейцарската пустош — щяха да се срещнат с Вайс и да огледат как върви строежът на първата крепост.
Де Вор отново погледна през прозореца. Далече долу две фигури се влачеха по една от пътеките. Полеви работници — шапките им ги караха да изглеждат като две мънички черни камъчета от УЕЙ ЧИ на фона на квадратите на нивите. После те изчезнаха и хеликоптерът се заиздига, завивайки надясно.
Откакто се бе върнал от събранието у Дъглас, беше много зает. Историята със сина на Леман беше пълна изненада, но той бързо се съвзе. Използвайки контактите си с охраната, успя да проследи майката; разследва миналото й и откри за нея неща, които никой друг от непосредственото й обкръжение в момента не знаеше. Беше изпратил при нея свой човек, който й съобщи какво знаят.
И сега тя беше негова. Негов проводник. Може би един начин да се контролира Стефан Леман, ако вземе да прави бели.
Де Вор се усмихна и отново се обърна към младежа:
— Може би трябва да изиграем някой път една игра?
Леман дори не го и погледна.
— Не.
Де Вор се втренчи в младежа за миг, после отмести поглед. Значи той разбира, помисли си. Знае каква голяма част от характера на човека се оглежда в огледалото на дъската и камъчетата. И все пак този отказ казва доста неща за него. По-предпазлив е от баща си. По-студен. По-пресметлив. ДА, А И СЕ ХВАЩАМ НА БАС, ЧЕ Е СТРАШНО ДОБЪР НА УЕЙ ЧИ. СРАМОТА Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ИГРАЕ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЩЕШЕ ДА СИ ГО БИВА.
Пътуването им отне по-малко от час. Вайс ги посрещна в купола за приземяване, облечен с кожено палто и ръкавици — гореше от нетърпение да си свърши работата и да се махне. Де Вор го забеляза и реши да го позадържи — да си поиграе със страховете и с несигурността му.
— Надявам се, че ще хапнете с нас, ШИ Вайс?
Забеляза вътрешното колебание на Вайс; забеляза как преценява какво би му навредило, ако откаже, и го претегля срещу собственото си неудобство. Банкер. Винаги и преди всичко банкер.
— Е? — настоя Де Вор и наклони везните към отказ.
— Имам среща в шест часа.
Едва беше минало един. Де Вор го хвана за лакътя и го поведе към изхода.
