— Може би принцът би желал Перлено сърце да дойде да се погрижи за него?
Перлено сърце беше една от прислужничките. Младо момиче на петнадесет години.
— Защо да искам Перлено сърце… — започна той, след това се сети какво искаше да каже Нан Хо и отмести поглед.
— Е, ваше височество?
Сдържа гнева, който се надигна в него, и се постара гласът му да прозвучи спокойно:
— Просто донеси чисти чаршафи, Нан Хо. Ще ти съобщя, ако имам нужда от нещо друго.
Нан Хо се поклони ниско и тръгна да изпълнява поръчката. Едва когато той излезе, Ли Юан погледна мократа кърпичка в ръцете си и осъзна, че се е избърсал с нея.
Чен стоеше гол на опашката и чакаше реда си. На табелата над вратата пишеше „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“. Надписът на английски беше черен. Под него с големи червени йероглифи, бе изписано същото на мандарин. Чен се огледа и забеляза, че това е една от редките табелки тук с надпис и на английски. През пречиствателната станция в Лодз минаваха повече от 300 000 души на ден и почти всички бяха ХАН. Беше доста странно. Неочаквано.
Зад вратата имаше душове и дезинфекциращи вани — примитивни, но ефективни решения на проблема за обеззаразяването на милиони работници всяка седмица.
Ситнеше натам, без да обръща внимание на голотата си и на голотата на заобикалящите го. Едва устояваше на изкушението да почеше кръпката от присадена кожа под лявото си ухо. Един страж ХУН МАО го бутна грубо през вратата и също като онези пред него Чен сведе глава и тръгна бавно под жилещия мраз на душовете, после — по стълбите надолу към басейна; задържа дъх и се гмурна.
След това излезе навън, на дневна светлина, цял настръхнал. Друг страж му бутна в ръцете вързоп дрехи — препаска, бозав гащеризон и шапка — и после се нареди на нова опашка.
— Тон Чу?
Отвърна на псевдонима си и си проби път напред, за да вземе картата си за самоличност и багажа; прегледа го набързо, за да се увери, че не са конфискували далекогледа. След това намери едно по-празно място и стиснал картата между зъбите си и бохчата — между краката си, бързо се облече.
Последва потока от хора — едни от хилядите еднакво облечени. В края на дълго шосе, оградено със стени, тълпата се изсипваше на широк площад. Това беше мястото на потегляне. И отново всички табели бяха на КУО-Ю, т.е. на мандарин. Чен се обърна и погледна назад — за първи път видя издигащата се над тях стена на Града — бяла, простираща се на всички страни, сякаш безкрайна. После погледна надолу, търсейки йероглифа, който бе научил — ХСИЯ, ръка. Видя го, проправи си път по рампата и спря на бариерата, за да покаже картата си.
Влакът бе претъпкан. Набута се вътре с извинителна усмивка и се запромъква напред, след това се извърна и зачака.
Не му се наложи да чака много. Влакът беше претъпкан и ужасно задушен — миризмата на дезинфекцираните тела тегнеше във въздуха, — ала беше бърз. Само за час той стигна до плантация ХСИЯ, препъна се на слизане — част от тълпата, която бавно се стече по рампата навън, на открито.
Във въздуха витаеше слаб неприятен мирис — все едно на нещо застояло или загоряло. Чен вдигна поглед, после бързо го заби отново в земята — очите му не бяха свикнали със силната светлина. Слънцето блестеше над главите им — огромен, горящ кръг от светлина; много по-голямо, много по-ярко, отколкото си го спомняше. Пред него се простираше земя, която сякаш нямаше край — плоска, широка, зелена. По-зелена, много по-зелена, отколкото си я бе представял някога.
Усмихна се. На Уан Ти гледката сигурно щеше да й се понрави. Винаги бе казвала, че много би й харесало да живее навън, под слънцето и под звездите, с крака, здраво стъпили върху черната земя. Както някога бяха живели прадедите им.
За миг усмивката на Чен се разшири — мислеше за нея, за Джиян, за бебето, което бе на път, после лицето му се проясни и той прогони тази мисъл. Сега беше Тон Чу и нямаше семейство. Тон Чу, свален от нивата. Тон Чу. Докато всичко това свършеше.
Тълпата забави ход. Оформи се нова опашка. Чен зачака търпеливо, знаеше, че само търпението щеше да му помогне да избута дните, които се задаваха. Доближи се до бариерата и стражът му избърбори нещо на КУО-Ю. Поклати глава.
— Нов съм — обясни той. — Говоря само английски. Нали разбираш, ЙИН КУО.
Стражът се разсмя, обърна се и каза нещо на един от колегите си — отново на мандарин. Другият също се разсмя и огледа Чен отгоре до долу, след това каза нещо, което накара първия да се засмее грубо. И двамата бяха ХУН МАО.
Подаде на стража пропуска си и зачака, докато онзи го оглеждаше най-подробно; после, важничейки, включи комуникатора за двойна проверка. Бе почти разочарован, че всичко се оказа наред.
— Пази се, ХАН — стражът бутна картата обратно в ръцете му.
Продължи след потока с наведена глава.
— ЧИЯО ШЕН МЕ МИН ЦУ?
Чен вдигна поглед — очакваше пак да види някой страж, но младежът, който го бе заговорил, бе облечен в бозавите дрехи на полеви работник. Нещо повече — беше ХУН МАО. Първият ХУН МАО, когото виждаше тук и който не беше страж.
Изгледа младежа отгоре до долу и обратно, след това му отговори:
