— Извинете. Много слабо говоря мандарин.
Младежът имаше продълговато лице и кръгли, воднистосини очи. Косата му беше тъмна, ала прошарена, а устата му бе изкривена, все едно че беше прекарал инсулт. Но беше твърде млад, твърде здрав, за да има неприятности със сърцето. Кривата уста се усмихна, а очите му зашариха по него също толкова внимателно, колкото преди това — и тези на Чен.
— Казвам се Павел — каза младежът и лекичко сведе глава. — Питах те ти как се казваш.
— Тон Чу — отвърна Чен и чак тогава осъзна колко лесно му бе дошло на езика.
Павел пое едната от ръцете му, обърна я с дланта нагоре и я огледа.
— Така си и мислех — каза той и я пусна. — Нов си тук.
Чен се усмихна. Имаше неща, които не можеха да се фалшифицират — например мазолите по дланите.
— Беглец съм от нивата — обади се той. — Когато баща ми умря, взех заеми, за да го погреба. И се забърках с един мафиот. Знаеш как е.
Павел се вгледа в него за миг — воднистосините му очи се опитваха да прозрат що за човек е. После кривата уста отново се усмихна.
— Хайде, Тон Чу. Имаш нужда някой да те разведе наоколо. В нашата барака има свободно легло. Можеш да къртиш при нас, ако искаш.
Павел потегли веднага встрани от бавния поток на новопристигналите. Едва когато се обърна, Чен забеляза и още нещо в него. Имаше гърбица и гръбнакът му беше неестествено изкривен. Онова, което Чен бе взел за учтив поклон, беше естествената походка на младежа. Чен бързо го последва и го настигна. Докато вървяха из калта, Павел започна да му обяснява как стоят нещата в плантацията.
— Как позна, че съм нов?
Павел му хвърли кос поглед.
— По походката ти. По това как ти стоят дрехите. По това как се мръщиш на слънцето. О, има стотици дребни признаци. С какво си се занимавал там, горе? Имаш силни ръце. Това не са ръце на чиновник.
— Но и на селянин не са, така ли?
Павел се разсмя и отметна глава. Докато го гледаше, Чен реши, че го харесва. Изглеждаше тъпичък, но акълът му сечеше. И то много.
— А ти откъде си, Павел?
Павел изсумтя и отмести поглед към ширналата се равнина.
— Аз ли? Аз съм роден тук.
— Тук?!
Павел се усмихна с кривата си усмивка и кимна.
— Да, тук. Сред тези поля.
Пред тях сред зеленината имаше дупка. Дълга черна черта, която прерязваше пътя им. Пътеката извеждаше на дървен мост. По средата на моста Чен спря и погледна надолу.
Павел се приближи до него и също погледна натам, сякаш очакваше да види във водата нещо необикновено.
— Какво има? — попита той.
Чен се засмя.
— Нищо. Няма нищо — но бе осъзнал, че никога преди не бе виждал водата да тече така. Кранове, вани, басейни — друго не беше виждал през живота си. Това го накара да се чувства странно. Някак си непълноценен.
Павел го погледна и се засмя.
— Та какво, казваш, си работил?
Продължиха. Полето, което бяха прекосили, беше незасято, но зад моста беше по-различно. Дълги редици от работници — по петстотин, може би хиляда във всяка редица — се простираха сред ширналата се зеленина, наведени напред, с огромни плетени кошници на гърбовете. Шапките им ги караха да изглеждат като хилядата копия на една и съща машина, и все пак, всеки мъж или жена тук бяха личности като самия него.
На един кръстопът, където пътеката се срещаше с друга, група мъже се излежаваха край един електрокар. Те бяха облечени по-различно — в спретнати черни панталони и сака в кралскосиньо. На главите си носеха черни широкополи шапки с копринени пискюли, които висяха отзад, а на раменете на повечето имаше и пушки — ДЕНГ, забеляза Чен. Щом той и Павел се приближиха, онези сякаш се поразмърдаха.
Павел докосна Чен по ръката и прошепна:
— Не откъсвай очи от земята и продължавай да вървиш. Не спирай, освен ако специално не ти наредят.
Чен направи точно така. Но въпреки това двама от мъжете се отделиха от групата и им преградиха пътя. Бяха едри и груби на вид; и двамата бяха ХАН.
— Кой е този, Павел? — попита единият.
Младежът продължаваше да си държи главата наведена.
— Това е Тон Чу, ШИ Тен. Водя го да се регистрира.
Тен се засмя хапливо и погледна другаря си.
— Май малко си пообъркал пътя, Павел. Регистрацията е там, отзад, тъкмо откъдето идвате. Да не би да са я преместили, откакто ходих там за последно?
Онези около електрокара се разсмяха.
Чен погледна младежа и забеляза, че той преглътна нервно. Но още не беше свършил:
— Простете, ШИ Тен. В нормалния случай би било така. Но Тон Чу е заместник. Той е бил изтеглен, за да попълни мястото, останало свободно след злощастната смърт на полевия надзирател Сун. Наредиха ми да го заведа направо при действащия надзирател Мин. Мин ще попълни специалните документи за регистрация.
Тен замълча, после отстъпи встрани.
— Хайде тогава, движение. След час и двамата да сте на полето, разбрахте ли ме?
Павел наведе глава и забърза напред. Чен го последва, забил поглед в земята.
— Кои бяха тези? — попита Чен, когато вече не можеха да ги чуят.
