Де Вор веднага отговори на неговия ход. Още едно бяло камъче в горния ляв ъгъл. Агресивен, нападателен ход. Неочакван. Право в ъгъла. Чен контрира почти инстинктивно — черното му камъче се вряза между две бели. Но Де Вор веднага тропна друго камъче върху дъската и оформи „тигрова уста“ около последното черно камъче на Чен — заобиколи го от три страни и заплашваше да го превземе, освен ако…
Чен се включи и оформи „лакът“ от три черни камъчета — слабо формирование, макар и не злощастно, но вече губеше инициативата; бе оставил агресивната сила на Де Вор да го прати в защита. Вече бе изгубил ъгъла. Шест хода — и вече бе загубил единия ъгъл.
— Искаш ли ЧА, Тон Чу?
Той вдигна очи от дъската и срещна погледа на Де Вор. Нищо. Мислите му си оставаха неразгадаеми. Чен се поклони.
— За мене ще бъде чест, ШИ Бергсон.
Де Вор плесна с ръце; на вратата се появи лице и той просто вдигна дясната си ръка с разперени два пръста. В същото време с лявата постави още едно камъче. Две долу, две вътре — подсилваха линията и охраняваха ъгъла. Само глупак би загубил при това положение, а пък Де Вор не беше глупак.
Де Вор се облегна назад и се загледа в него.
— Колко пъти си побеждавал баща си, Тон Чу?
— Докато бях дете — доста често, ШИ Бергсон. Но после той ни напусна. Когато бях на осем години. Видях го едва миналата година. На погребението му.
Чен постави ново камъче и погледна Де Вор. Нищо. Никаква реакция. И все пак, Де Вор, както и измисленият Тон Чу, бе загубил баща си на осем години.
— Какъв лош късмет. И оттогава не си ли играл?
Чен си пое дъх и се загледа в ходовете на Де Вор. Играеше толкова бързо, сякаш не мислеше, а просто реагираше. Но Чен знаеше много добре как стоят нещата всъщност. Всеки ход на Де Вор бе внимателно обмислен; всички възможности бяха разчетени предварително. За да играеш с него, трябваше да си подготвен също толкова добре като него. А за да го победиш?
Чен се усмихна и постави друго камъче.
— От време на време. Но главно с машини. Доста години са минали, откакто съм седял и съм играл така, ШИ Бергсон. За мене е чест, че ме намирате за достоен.
Отново огледа дъската. Ъгълът вече беше почти сигурно загубен, но собствената му позиция бе много по-силна и имаше доста добра възможност да си разчисти територия в горния край — ШАН — и в ЧУ — на запад. И не само това — следващият ход на Де Вор беше принудителен. Трябваше да играе в горния край — две вътре. За да запази линията си. Гледаше и се усмихна вътрешно, когато Де Вор постави следващото бяло камъче точно там, където бе предвидил.
Чу как зад него вратата тихо се отваря.
— Ей там — Де Вор посочи едно място до масичката за игра. Моментално там се появи втора, по-малка масичка, покрита с фина покривка. Миг по-късно прислужницата донесе чайника и две купички, коленичи вдясно от Чен и взе да ги бърше.
— УЕЙ ЧИ е игра-магия, не мислиш ли, Тон Чу? Правилата са прости — трябва да се знаят само седем неща — и все пак, за да станеш съвършен играч, трябва да играеш цял живот! — той неочаквано се разсмя. — Кажи, Тон Чу, знаеш ли историята на тази игра?
Чен поклати глава. Някой някога му беше казал, че се е появила по едно и също време с компютрите — преди петстотин години, — но човекът, който му го бе казал, не разбираше нищо — лайнян мозък, както би го нарекъл Де Вор. Имаше чувството, че тази игра е много по-млада. Скорошна разработка.
Де Вор се усмихна.
— Колко стара мислиш, че е тази игра, Тон Чу? На сто години? На петстотин?
Чен отново поклати глава.
— На сто, ШИ Бергсон. Или може би на двеста?
Де Вор се засмя и се загледа в момичето, което наля ЧА и протегна купичката първо на него. Той вежливо сведе глава в знак на отказ, тя се обърна и предложи купичката на Чен. Чен също леко сведе глава за отказ и момичето отново се обърна към Де Вор. Този път Де Вор пое купичката с две ръце, поднесе я към устата си и отпи, явно доволен от възпитаните маниери на Чен.
— Сигурно ще се изненадаш, Тон Чу, ако ти кажа, че тази игра се играе вече повече от 4500 години? Че е била измислена от император Яо приблизително през 2350 г. пр.н.е.?
Чен се поколеба, после се разсмя, сякаш изненадан — разбираше, че Де Вор със сигурност му се подиграва. Разбира се, самото Чун Куо не беше толкова старо, нали? Той пое купичката от момичето, поклони се на Де Вор и шумно отпи.
Де Вор пресуши купичката си, постави я на подноса, който държеше момичето, и изчака то да я напълни отново. После продължи:
