Бяха намерили струпаните дърва за огън в една барака в завоюваното село — три купчини дърва, скрити под купчини други неща, намерени на сметището. Бакси ги пренесе и сам запали огъня с такава загриженост, че Ким реши, че го е правил и преди. После слезе в мазето и се върна миг по-късно с онази клечка.
Ким ги наблюдаваше как до един стаиха дъх, когато огънят подскочи в ръката му и се разпълзя по струпаните съчки, как сред тях се понесе мрачно мърморене, как очите им се изпълниха със страх и очарование. Но Ким знаеше. Бе се снишил, неподвижен и мълчалив, и гледаше как огънят се разгаря, като някакво странно живо същество, подскачащо в мрака, поглъщащо всичко, което докосне. Като неизказаната мисъл в неговия ум, осъзна той. И все пак огънят имаше глас, пукащ, пращящ, цвъртящ глас, дъхът му бе странно плътен и черен, къдреше се като брада, и все пак бе мимолетен, стапяше се в мрака над пламъците.
За кратък миг му се стори, че разбира; че има в главата си ключ към устройството на всички неща. После и това изчезна, изпари се в мрака над главата му.
Усещаше се не на място. Откъснат от светлината и захвърлен в мрака. Но ако тук не му беше мястото, тогава какво? Как би могъл да промени нещата?
ИЗБЯГАЙ, прошепна му някакъв тихичък вътрешен глас. Избягай далече. Там, където свършва мракът.
Ким стана и се обърна с лице към тъмнината. Топлината лъхна голия му гръб като обещание за покой и удобство, но сега лицето му бе студено и обзелото го напрежение бе по-лошо от всякога. Поколеба се още миг — нуждата и страхът се биеха в него. После с яростен гърч Той кимна на себе си и отскочи от огъня — бе взел решение.
Щеше да се махне. Още сега. Преди мракът отново да го върне при себе си.
Табелата беше древна. Времето бе превърнало белия цвят на боята в мръсносив, бяха избелели тежките черни букви. Там, където болтовете я прикрепяха за стената, златисточервената ръжда бе изрисувала две разплакани очи.
Ким я погледна — мъчеше се да разбере нещо. Както толкова много други неща, и това бе загадка — символ на всичко, от което го бяха лишили. Огледа внимателно странните, ала познати форми на буквите, чудейки се какво ли значат, изпълваше празнотата, мрака на неразбирането със свои собствени значения. Първата буква бе лесна. Представляваше стрела, обърната наляво. После имаше дупка и идваше втората, — двойната й извивка приличаше на гърдите на жена. Третата беше пръстен. Четвъртата — обтегнат лък. Петата? Два стръмни хълма, може би свързани с долина. Шестата също беше лесна. Изправена колона, като онази зад стената. Седмата? Седмата му приличаше на петата, и все пак имаше разлика — липсваше изправената подпора и това бе важно. Може би беше порта. Или пък два кръстосани кремъка — знак за война. После идваше поредната дупка след нея — последната буква: око с тъмна извита вежда над него, свързана с левия ъгъл на Окото.
Но какво означаваше всичко това? Какво значение бе носило някога?
Той се огледа, приведе се под изгнилата греда и се промъкна през отвора в стената. Там, прилична на някаква огромна подземна змия, преграждаща далечната стена на порутената сграда, се изправяше колоната; сребристата й повърхност сияеше в сумрака.
Ким се препъна и застана пред нея, вдигна очи нагоре, към мястото, където високо горе тя срещаше тавана на Глината. В Глината имаше много такива колони, разпределени на равни интервали, но тази — Ким го знаеше — бе малко по-различна от останалите. Тя бе врата! Вход за Горе.
Отдавна, отдавна те бяха преследвали едно момче от съседното племе през близките хълмове и го бяха приклещили там, сред стените на тази стара разрушена сграда. Лице в лице със сигурната смърт, момчето се бе обърнало, бе отишло при колоната и бе притиснало ръцете си в нея.
И колоната се бе отворила по чудо. В съвършения й кръг се бе оформила тясна цепнатина, и отвътре бе бликнала мътна, яростна светлина. Момчето им бе хвърлило поглед през рамо и страхливо бе пристъпило вътре. Отворът се бе затворил веднага и пространството между стените бе потънало във внезапен плътен мрак.
Бяха останали там известно време — причакваха момчето да излезе, но то не се появи. И когато едно от по-големите момчета събра смелост да приближи колоната и да притисне ръце, всички видяха, че вътре бе празно.
Колоната беше изяла момчето.
Известно време той вярваше, че се е случило именно това, и всъщност една част от него все още го вярваше и го караше да се спотайва, вцепенен от ужас при мисълта да влезе. Но току-що пробудилата се негова част мислеше друго. Ами ако момчето не бе убито? Ами ако го бяха взели Горе?
Бяха предполагали какво ли не. Предположения, ала нищо сигурно. Пък и момчето беше влязло вътре само защото нямаше друг избор. Ами той? Зад гърба му никой не го очакваше с изваден нож. Там бе само мракът. Само утробата на Глината.
Намръщи се и затвори очи, измъчван от нерешителност.
Не искаше да умре. Не искаше да сгреши.
СМЪРТТА ПО-ЛОША ЛИ Е ОТ ТОВА?
