В онзи съдбовен петък татко ми даде два паунда след закуска и ми каза да се забавлявам. По онова време парите бяха голям проблем за семейството ни. Счетоводителят на татко, проклетият Пади Кери (това беше единствената груба дума, която съм чувал баща ми да произнася) беше избягал с парите ни година преди това. Татко беше бесен. Забрани ни да го споменаваме. Счетоводителят му беше близък приятел или поне така беше мислил баща ми. Кери имаше няколко богати клиенти, които бяха изгубили огромни суми и историята се появи във всички медии. Засега името на баща ми не беше споменато публично. Той много се притесняваше за това — чувстваше се унизен, че проклетият Пади Кери го е направил на глупак и че вече няма да може да осигурява на майка ми стандарта, с който беше свикнала. Цяла година мина в крясъци, блъскане на врати и безкрайни разговори, че трябва да затегнем коланите. Тъй че да получа два паунда от баща ми, без дори да съм му искал пари, беше повече от неочаквано. Казах си, че сега мога да купя цветя от магазин, но тъй като вече имах, щеше да е прахосничество. Не бях сигурен за какво да похарча парите.
Когато последният звънец удари, почти ми се гадеше от очакване. Дори мисълта за алтернатива на обичайните ритуали в петък вечер — домашно, вечеря, да гледам сам „Бонанза“ и „Царете на хаоса“ по телевизията, после новините в девет часа и някое токшоу с мама, да хапна малко и да си легна — беше вълнуваща. Татко обикновено отиваше на вечеря и питие с колеги в петък. Мама не обичаше социалния живот и винаги си стоеше вкъщи. Но тази сутрин татко беше обяснил надълго и нашироко, че щом аз ще излизам, той ще прекара вечерта у дома с мама. Значението на това ми стана ясно едва много по-късно — след като полицаят почука на вратата.
В онзи момент означаваше само, че не мога да се откажа от срещата с Хелън. Щяха да са нужни твърде много обяснения, а и нямаше да понеса разочарованието на баща си.
Най-накрая се озовах на прага на дома на Хелън. Беше в жилищен квартал с голяма общинска морава пред къщите. Чудех се какво ли е да имаш съседи, които всеки ден виждаш да излизат и да се прибират. Дървената порта висеше безжизнено на една панта, бялата боя се лющеше. Баща ми никога не би допуснал „Авалон“ да се занемари — всичко, което се счупеше или повредеше, веднага биваше поправяно или заменяно. За него външният вид беше от значение. Реших, че семейството на Хелън е немарливо. Нямаха дълга входна алея и земя като нас, само малка предна градина и покрит с чакъл участък за кола. Но там нямаше кола.
Много се изненадах, когато тя отвори вратата. И макар че току-що бяхме излезли от училище, Хелън беше намерила време да си смени дрехите, да си навие косата (правата ѝ копринена коса беше единственото, което истински харесвах у нея) и да си сложи грим. Червилото беше тъмночервено и беше изцапало зъбите ѝ. Черните ѝ джинси, имитиращи кожени панталони, не бяха достатъчно прилепнали по кльощавите ѝ крака, за да се получи ефектът, на който явно се беше надявала (Санди от „Брилянтин“). Хелън изглеждаше като възрастна. Веднага се почувствах в неизгодно положение. В тесния си униформен блейзър, за съжаление, аз си оставах ученик.
— С-съжалявам — заекнах. — Нямах време да се преоблека…
Но Хелън се радваше да ме види.
— Влез!
Посрещна ме възторжено. Дали се беше тревожила, че няма да отида?
Къщата миришеше на цигарен дим и навсякъде се виждаха цветя. По килимите, завесите, тапицериите, покривките за масички, по възглавничките и тапетите. Сякаш бях в ботаническа градина. Навсякъде имаше надраскани думи — по стените и огледалата. Имаше купища хартия и книги с всякакъв размер, а на всяка повърхност беше написано по нещо.
— Да, мама е поетеса — обясни ми Хелън. — Няма да се върне до утре, малките ми братя са при леля Грейс, тъй че къщата е наша.
Информацията беше поднесена небрежно, но многозначително. Нямаше кой да спре това, което предстоеше да се случи. Ако се съдеше по поведението на Хелън, със сигурност щеше да има поне целувки.
— Баща ти на работа ли е? — попитах аз не без малко надежда.
— Баща ми ли? Не съм го виждала от години.
Чудех се кога ще започнат Целувките.
— Сега ще вечеряме — има пици, които само ще сложа във фурната. Но са малки. Колко искаш? — Тя измъкна плик със замразени дискчета от фризера. Исках четири. Не, пет.
— Две, моля — казах.
Бях наясно, че апетитът ми предизвиква удивление у някои хора и не бях забравил обещаната торта на майка ѝ, макар да бях малко загрижен, че тя никъде не се виждаше.
— Аз искам три — каза Хелън, — съвсем малки са.
Изпитах нежност към нея, когато разкъса целофана със зъби.
— Обичаш ли джин?
— Майка ти дава ли ти да пиеш?
— Ако не знае, няма да се ядоса.
Хелън наля питиета и на двама ни. Спомних си карамфилите в чантата, която бях оставил при входната врата. Мислех да ѝ ги поднеса с идването си. Реших, че моментът е отминал. Щом щяхме да пием джин, целувките наближаваха и цветята вече не бяха нужни.
