Побутнах към нея десет пенита, за да ги платя.
— Не е нужно. Това, че те черпя, не значи, че трябва да ме поканиш на среща.
Да я поканя на среща?
— Искам да платя. Така е честно.
— Добре — каза тя.
Разговорът ни замлъкна, докато смучехме кока-колата през тънки сламки. После тя каза:
— Щеше да си доста хубав, ако не беше дебел.
За мен не беше новина, че съм дебел. Майка ми казваше, че това са детски тлъстинки, които скоро ще се стопят, но аз бях на седемнайсет. Баща ми казваше, че ям твърде много. Кантарът ми показваше 95 килограма. Невинаги съм бил дебел, но през последната година и след смяната на училището не можех да контролирам яденето си. Колкото по-нервен и нещастен бях, толкова по-гладен се чувствах. Обичам храната, особено тази, от която се дебелее. Но за първи път някой, освен родителите ми казваше, че съм дебел, без да ме гледа с отвращение.
— Имаш хубава коса — казах, за да ѝ върна комплимента. Това явно ѝ достави удоволствие.
— И аз обичам храната, сигурно ям повече от теб — каза тя.
Хелън явно нямаше представа колко храна можех да унищожа.
— Ако можеше да ми дадеш двайсетина килограма, и двамата щяхме да сме съвършени.
През следващите седмици с Хелън се виждахме още няколко пъти. Редувахме се да плащаме за кока-колата. После един ден тя каза:
— Искаш ли да дойдеш у нас утре вечер?
— Защо?
— На гости. За да се забавляваме през уикенда — отвърна тя, сякаш беше съвсем нормално момиче да ме кани у дома си. — Мама направи чудесна торта, която ще изхвърлим, ако не се изяде.
Познавахме се само от няколко седмици, но тя знаеше как да ме манипулира. Разбрахме се да отида след училище на адреса, записан от вътрешната страна на корицата на бележника ми.
Същата вечер у дома се опитах да се държа непринудено.
— Утре няма да вечерям тук, ще ходя на кино с някои от момчетата — излъгах колкото можех по-небрежно.
После впих съсредоточено поглед в тетрадката си. Татко вдигна глава — стана му приятно.
— Това е чудесно, наистина чудесно. Ще излизаш с приятели, а? Какво ще гледате? Новият епизод на „Междузвездни войни“?
Бяхме гледали семейно „Междузвездни войни“. Ние с татко го харесахме, но мама запушваше уши с ръце при експлозиите и подскачаше при всеки сблъсък на светлинните мечове. След това се закле, че никога вече няма да ходи на кино.
— „Хърби пощурява“ — казах уверено, мъчейки се да не обръщам внимание на червенината, която се надигаше изпод яката ми.
— Разбирам — каза баща ми, леко обезсърчен и озадачен. — Но е хубаво, че излизаш с приятели, нали?
Той погледна многозначително майка ми, несъмнено доволен, че най-после имам приятели, но тя съсредоточено се опитваше да ми отреже парче чийзкейк. Опитах се да побутна ръката ѝ, за да бъде по-дебело и тя се подчини с въздишка, клатейки глава.
— Аз ще взема това парче — каза баща ми. — Дай на момчето по-малко.
Нищо не му убягваше.
— Само се прибери до полунощ.
— До полунощ? Но ние дори не знаем какви са тези хора…
— Стига, Лидия — приключи татко въпроса.
Полунощ! Бях направо слисан. Досега не ми бяха определяли вечерен час. Не беше нужно, но да ми отпуснат време до полунощ беше много щедро. Благодаря, татко. А сега трябваше да се справя със срещата с Хелън. Бях напълно сигурен, че това беше истинска среща. След по-малко от двайсет и четири часа. Отчасти горях от нетърпение, отчасти умирах от ужас.
Да се приготвиш за първа среща беше трудно. Знаех го от корицата на списание „Джаки“ при вестникаря. Явно имаше десет стъпки. Предполагах, че две от тях са приятен дъх и цветя.
След известно размишление реших, че може да са десет стъпки за момичетата, но само две за момчетата. Бях подсигурил свежия си дъх. След като излязохме от кафенето на Триша, си бях купил нова четка за зъби и паста „Ютимол“. Макар че на практика от нея устата ми изтръпна, реших, че щом е толкова неприятно, ще е по-ефективно.
Цветя. Беше ноември, но в оранжерията на татко цъфтяха няколко хубави розови и бели карамфила, които тайно откъснах по-късно същата вечер, докато родителите ми гледаха новините в девет часа. Увих стъблата в парче станиол и ги сложих върху учебниците си в чантата.
