Бях отвратена от реакцията му. Седмици наред го пренебрегвах и не говорех с него в службата, но той не се предаде и накрая ме спечели отново с букет цветя и писмено извинение. Пишеше, че не е трябвало да обижда сестра ми. Но щом Деси, който беше по принцип добър и мил, мислеше така за Ани, какво оставаше за другите? След този случай той никога не успя да се почувства добре в нейната компания, а Ани не беше глупава.
— Какво му става на твоя човек? — попита ме веднъж във „Викингът“. — Все бърза да се махне.
— Не обича много тази кръчма — отвърнах.
Това беше вярно. „Викингът“ беше долнопробна дупка в почти пустееща част от града. Наоколо тийнейджъри се друсаха с лепило. Деси често се дразнеше, че трябва да се виждаме с нея там, но Ани беше човек на навика.
— Пълно е с пияници — казваше той, но аз изтъквах, че това важи за повечето кръчми в Ирландия.
Ани явно беше добре позната в бара и беше една от най-младите редовни клиентки. Късно през нощта пускаха някоя песен и Ани, вече пияна, започваше да пее „Мислиш ли, че съм секси?“ или „Ще оцелея“ с пълно гърло. Деси мразеше това.
— Тя се излага — казваше той и макар понякога да бях съгласна, тя все още пееше вярно и помнеше текстовете идеално. Не бих ѝ попречила да се забавлява.
Когато отидох в апартамента ѝ онази събота, бях решила да не споменавам за Деси. Не се изненадах много, че не я намерих там. Същата вечер ѝ позвъних и момичето от рецепцията каза, че ще ѝ предаде съобщението ми.
Ани не дойде у дома в неделя. Обядът в 12:30 след ходенето на църква беше единственият семеен ритуал, който още спазвахме и Ани идваше в повечето случаи.
— Обади ли ти се да каже защо няма да дойде, майко?
— Не се обади проклетата пияница — каза татко, който приемаше безотговорното ѝ поведение като лична обида.
Опитах се да омаловажа случилото се.
— Може да е настинала — в апартамента ѝ беше адски студ, когато ходих в четвъртък.
— Не беше ли включила газовото отопление?
— Да, но винаги отваря прозореца, когато пуши.
— От теб се научи да пуши — каза майка ми на татко.
— Само това е взела от мен, Полин, уверявам те.
Смених темата, като попитах татко дали ще ходи на състезанията с хрътки в четвъртък.
На другия ден — понеделник, отново отидох у тях с Деси, пак никой не отвори, но срещнах друго момиче, което излизаше. В двуетажната къща имаше три стаи под наем с обща баня. Питах я дали е виждала Ани.
— Като се замисля, не съм — от четвъртък или петък. Обикновено радиото ѝ ме събужда.
Тогава за първи път се разтревожих. Ани не би заминала, без да ми каже. А и къде би отишла?
— При някой мъж? — предположи Деси, но млъкна, когато го изгледах лошо.
Обикновено се чувахме два-три пъти седмично, но в сряда още не се беше обаждала. Отидох да питам мама, но и тя не се беше чувала с нея.
— Да ти е казвала, че заминава?
— Не, това е странно.
Бях още там, когато татко се прибра от пекарната.
— Сигурно се забавлява някъде. Ще се появи.
— Досега не е изчезвала за толкова време. Мина почти седмица.
— Кога я видя за последно?
— Миналия вторник. Каза ми да намина в събота. Обеща да ме чака.
Не му казах за комплекта за рисуване. Нямаше смисъл.
— О, обещала ти, така ли? — подметка той саркастично.
Когато и в петък не успяхме да се свържем с нея, всички бяхме наясно, че нещо не е наред. С татко отидохме заедно в апартамента ѝ, докато мама звънеше на приятелките ѝ и на някои от бившите ѝ колеги. В сградата, където беше апартаментът на Ани, една от другите наемателки каза, че не е била там цяла седмица. Обадихме се на хазяина от автомата в коридора и той дойде — едър потен мъж с голям нос, който се оплакваше, че го безпокоели след шест следобед. Отключи ни стаята ѝ с ключ от огромна връзка. Всичко беше подредено по конец, както обикновено, познатите ми нейни дрехи бяха в гардероба, освен сивото ѝ палто, вълнената рокля без ръкави, която мама ѝ беше купила за рождения ден, и високите до коляното тъмнолилави ботуши. Не исках да ровя из нещата ѝ, но един поглед беше достатъчен, за да разбера, че не беше заминала. Продълговатият ѝ пътен сак все още беше под тоалетката. В мивката имаше една чаша за кафе с петно от плесен на дъното.
— Тя не би я оставила така, татко, ако смяташе да заминава. За няколко часа — да, но чашата явно стои тук дни наред.
Хазяинът каза:
— Другата седмица трябваше да си плати наема. Няма да допусна да бъда на загуба.
— Ще млъкнеш ли?! — каза баща ми и в себе си се зарадвах, защото защитаваше Ани, а отдавна не го бях чула да го прави.
Хазяинът ни изгони и каза, че ако не си получи наема до другата седмица, ще изхвърли багажа на Ани на улицата.
Когато се прибрахме с новината, мама беше уплашена до смърт. Никой от приятелите на Ани не я беше виждал от повече от седмица и не отишла на две от местата в центъра, където чистеше. Само това не би ме разтревожило, но плахата ми майка смело беше отишла във „Викингът“. Редовните клиенти познавали Ани, но ѝ казали, че не е ходила там повече от седмица.
— Мислиш ли, че пак е надула корема и се е върнала в „Сейнт Джоузеф“? — попита татко и в гласа му се долавяше угриженост.
