Докато говорех, идеята започваше да се оформя. Ани не беше мъртва. Може би беше решила да промени живота си, да спре наркотиците и да замине някъде, където никой не я познава, за да започне на чисто. Тя водеше нормален живот някъде в провинцията, но не искаше да я търсят и да ѝ напомнят за стария ѝ живот. Беше направо обезпокоително просто. Когато Лорънс се успокои достатъчно, разбра колко умна е идеята, макар да каза, че е жестока. Не беше толкова жестока колкото онова, което ни беше причинила Ани Дойл.
— Но, Лори, няма ли да е много по-добре за тях да мислят, че е още жива? Ще изпитат огромно облекчение. Ще им върнем дъщерята. Това е акт на милосърдие. Тя ще им пише.
После размислих за приятелството на Лорънс със семейство Дойл. Дръж враговете си наблизо, нали така казват? Окуражих го да се сближи с тях, да спечели доверието им, да узнае колкото може повече за Ани, преди да приведем плана си в действие, а междувременно да им подава невярна информация. Вече се беше съгласил да прегледа некролозите в „Айриш Таймс“ за седмиците след 14 ноември 1980 година. Можеше удобно да пропусне името на Андрю от листа с откритията си. Щеше да поеме контрол над разследването на Карън, да бъде състрадателен, но не прекалено ентусиазиран. Можеше да се престори и че проявява личен интерес към нея.
Но той явно се почувства неудобно от това предложение.
— Не мога. Тя е приятелка на Бриджет. А Бриджет все пита кога ще се запознае с теб и кога аз ще отида в Атлоун, за да се запозная с нейните родители.
— Атлоун ли?! Бог да ни е на помощ! — а после ме осени прозрение. — Всъщност мисля, че трябва да отидеш. Можеш да пуснеш оттам писмото на Ани! Атлоун е идеалното място — ще пуснеш писмото там, а то може да е дошло отвсякъде. Намира се точно в центъра на страната.
Той примигна. Бях ужасно развълнувана. Това беше план, който ние с Лорънс можехме да осъществим заедно. И той само щеше да ни сближи.
През следващите седмици Лорънс, Бриджет и Карън се срещаха редовно, за да прегледат информацията, която Карън имаше за Ани. Окуражих Лорънс да носи у дома каквото може, за да обсъждаме заедно как най-добре да използваме сведенията. Както и подозирах, Ани нямаше спестовна сметка, в която парите биха останали недокоснати, ако беше умряла. Нямаше никакво доказателство, че тя не е зарязала живота си тук и не е заминала. Трябваше да изглежда така, сякаш е заминала набързо. Едно от най-важните неща, които Лорънс донесе у дома, беше стар дневник с нейния ужасен, детински, полуграмотен почерк. Видях, че Ани беше вписала плащанията от Андрю, когото беше отбелязала със С — явно за „съдия“. Вероятно малката кучка много добре е знаела кой е той. Карън беше поверила дневника на Лорънс, за да провери адресите и телефонните номера. Вътре имаше писмо до детето, което беше дала за осиновяване и когато видях това, загубих всякакво съчувствие към нея. Била е бременна преди — по случайност. Знаела е, че с Андрю сме отчаяни и готови да платим за дете, а вече е била дала едно на други хора. Какво жалко създание е била!
Но тази тетрадка ни даде всичко, от което се нуждаехме, за да създадем новата Ани Дойл. Започнах да пиша писмото от Ани, използвайки правописните и граматичните ѝ грешки, но открих, че не мога да намеря точните думи. С тежка въздишка Лорънс взе химикалката от ръката ми. Оказа се, че е отличен фалшификатор. Каза, че Карън се обръщала към майка си с „майко“, а не с „мамо“ и предположи, че така е било и с Ани. Продиктувах му бележката.
