— Не можеш.
— Мога…
— Мамо, никога няма да се върна да живея при теб. Никога.
— Разбирам.
Бях напълно спокойна. Усмихнах се.
— Не мога да живея в гробище.
Използвах единственото средство, с което разполагах.
— Скъпи, мога пак да те направя слаб. Виж колко си напълнял, откакто напусна тази къща.
Знам, че го наскърбих с тези думи. Той въздъхна тежко и щипна върха на носа си с палец и показалец.
— За какво говориш?
— Давах ти фентермин. Това е лекарство срещу летаргия и депресия, но страничният ефект е загуба на тегло.
Обясних откъде съм взела лекарството и как съм го спуквала в яденето му. Отидох в кухнята, извадих шишето с хапчета иззад ваниловата есенция и му го показах.
— Ето, можеш да ги задържиш. Действат чудесно. Не ти казах, защото не исках да се притесняваш за това. Исках да мислиш, че сам си отслабнал.
Лорънс се разплака, прегърнах го и сложих шишенцето в джоба му, но той яростно ме отблъсна и застана в отсрещния ъгъл на стаята.
— Това е извратено. Не мога да повярвам.
— Всичко, което правя е за теб, скъпи.
— Моля те, престани.
Спрях, защото явно всичко, което казвах, влошаваше нещата. Той отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Мразовитият декемврийски въздух се прокрадва в стаята. Мълчанието между нас се проточи и атмосферата стаяваше все по-хладна със спадането на температурата. Когато се обърна към мен, сълзите му бяха изсъхнали и беше сложил палец под брадичката си, както правеше Андрю, когато се канеше да каже нещо. Заговори без емоции.
— Засега ще те подкрепям финансово, колкото мога. Веднъж месечно ще идвам на вечеря.
Сърцето ми се отпусна. И това беше нещо. Можех да го обработя, за да стане веднъж седмично.
— Но при едно условие. Имам приятелка. Трябва да я приемеш. Тя ще идва с мен. Тук съм, само защото тя ме принуди.
— Но, Лорънс, не може ли да сме само ние? Ти си единственият ми роднина. Тя ще се чувства като натрапница.
— Мамо, няма да живея тук, а тя ще се чувства като натрапница само ако ти я накараш да се чувства така. Освен това… трябва да ти кажа нещо за нея.
Челото му блестеше от пот и аз се зачудих защо е толкова нервен.
— Тя е сестрата на Ани Дойл. Карън. Приятелката ми е Карън Дойл.
Втрещих се.
— Сестрата на проститутката?
— Мисля, че трябва да наричаш Ани „жертвата на убийството“. Карън не е крадла, наркоманка или проститутка. Тя е мила, добра, щедра и много красива. Ако ѝ дадеш шанс, ще я харесаш. В момента е модел, но ще учи изобразително изкуство и доста е пътувала. Може дори да си я виждала в списанията…
Той продължи да бърбори и докато говореше за нея, очите му светеха, но аз се опитах да не слушам, защото главата ми започна да пулсира, макар това да не ми попречи да го чуя да казва:
— Обичам я, мамо.
Вероломният негодник.
Някак успях да се стегна и да не покажа каква гръмотевична буря се вихри в главата ми. Лорънс попита дали може да доведе момичето на вечеря. Усмихнах се и кимнах.
— Сигурна ли си? — попита той. — Не ти ли трябва повече време, за да свикнеш с идеята? Разбира се, тя не знае какво е станало с Ани. Няма да я споменаваме. Може да ѝ стане неудобно, ако разбере, че си знаела за сестра ѝ. Наистина ли си сигурна, че си съгласна?
— Да, скъпи.
Той ме погледна неуверено.
— Радвам се, че вече знам истината за татко и Ани. Мисля, че разбирам защо го е направил и какво е направил, но е непростимо. И, мамо, мисля, че ти трябва помощ — от психиатър. Ясно е, че не можеш да кажеш на Малкълм за Ани, но трябва да отидеш при някой друг професионалист. Мисля, че си инвестирала твърде много от живота си в мен и е време да се откажеш от това.
Съгласих се с всичко, което каза и се усмихвах благосклонно на предложенията му, докато горещите, червени вълни на гнева се плискаха насам-натам между слепоочията ми.
Когато Лорънс си тръгна, се качих горе и внимателно си сложих последните остатъци от червилото на мама.
Когато най-после разбрах истината, изпитах някакво… Не съм сигурен коя е думата. Облекчение? Не, спокойствие, защото това е нещо съвсем различно. Ужасно съм разстроен от психическото състояние на майка ми и ролята, която е играла в живота и смъртта на Ани. Не мога да престана да мисля какво е направил баща ми. И се отвращавам от мисълта, че трябва да пазя тази тайна от Карън до края на живота си, но мама се съгласи да иде на психиатър и най-после прие, че съм се изнесъл от къщи. Може би това, че каза истината, ѝ е помогнало. Въпреки всичко тя ми е майка. Обичала ме е, отгледала ме е и в някаква степен съм ѝ задължен. Няма да я хвърля на вълците и дано тези разкрития ѝ донесат покой и стабилност. Тя няма повече тайни — няма какво да крие.
