Разсмяхме се.
Когато подкара по дългата алея към къщата, аз затаих дъх. И отпред беше величествена, но когато завихме покрай стената, за да паркираме пред гаража, видях, че е два пъти по-голяма в дълбочина, отколкото на ширина.
— Боже мой!
— Това е просто къща.
Той стисна ръката ми.
— Но е…
— Просто къща — прошепна той и сложи пръст на устните ми. Целунах го.
Видях сянка през прозорците, която се размърда, когато заобиколихме към предния вход. Тя стигна там преди нас и широко разтвори вратата.
— Добре дошли, добре дошли.
Изглеждаше изключително изискана. Бях срещала на работа по-възрастни модели, на възрастта на майката на Лорънс, но годините наистина я бяха докоснали съвсем леко — само няколко посивели кичура на слепоочията и леки бръчки около яркосините очи. Беше висока и много слаба, съвсем леко прегърбена. Беше облечена семпло в черна кашмирена рокля и носеше дълъг наниз перли.
Усмихна ми се широко.
— Много се радвам най-после да се запознаем, Карън. Красива си като картинка!
Макар че Лорънс беше зад мен, усетих облекчението му.
— Много ми е приятно, госпожо Фицсаймънс.
Подадох ѝ кутия бонбони.
— Благодаря, скъпа, но моля те, наричай ме Лидия. Лорънс, ти ми каза, че е красива, но ти си изумителна, скъпа, наистина изумителна.
— Здравей, мамо.
Тя прегърна първо Лорънс, а после и мен, сърдечно, макар ръцете ѝ да бяха тънки и костеливи. После ни покани вътре. Не бях виждала такава къща през живота си. Бях се снимала в едно голямо старинно имение и „Авалон“ ми напомни на него. Кристален полилей висеше до централното стълбище и макар да си личеше, че къщата е позапусната, беше много по-величествена, отколкото си бях представяла. Помислих си какво биха казали мама и татко, ако дойдеха тук. Едва ли биха се почувствали непринудено в подобна обстановка. Чудех се как би ги приела Лидия, но с мен тя беше много мила, похвали косата и роклята ми, докато ми наливаше джин с тоник. Бях благодарна за питието, защото въпреки милото посрещане, знаех, че може да се наложи да отговарям на неудобни въпроси за миналото ми. Лорънс ми беше казал да бъда откровена, макар да призна, че не ѝ е казал за брака ми. „Запази това за някой друг ден“.
С Лорънс говориха за работата му и плановете за къщата, които тя одобри от все сърце. Каза му, че изглежда много добре, поздрави го, че пак е започнал да се спортува. После кимна към мен.
— Явно Карън ти влияе много добре.
Когато тръгна към кухнята, предложих да ѝ помогна, но тя вдигна ръце.
— Няма нужда, всичко е под контрол, не се тревожи за мен. Лорънс може да те разведе из къщата.
И тъй, Лорънс ме изведе от всекидневната по коридора в трапезарията, стаята за закуска, стаята за игри, килера, гардеробната и библиотеката, преди да ме хване за ръка и да ме поведе нагоре по стълбите.
— Един ден всичко това ще бъде наше — прошепна той.
Смушках го и се разсмяхме. Видях спалнята, в която беше спал през по-голямата част от живота си — мъжка спалня, с малко мебели и функционална въпреки украсите по тавана и огромната камина. Погледнах към улицата и голите дървета и се опитах да си представя какво ли е да израснеш в такъв лукс. Дали Ани пак щеше да бъде дива, ако бе израснала така? После побързах да си избия тази мисъл от главата.
Стар люлеещ се стол стоеше в ъгъла на стълбищната площадка.
— Никога не ми позволяваха да играя с него, не помня защо. Сигурно е твърде нестабилен — каза той.
От уважение към личната ѝ неприкосновеност не влязохме в стаята на майка му. Но другите три спални и една малка стаичка — „Тук е спала прислужницата, когато мама е била малка“ — бяха структурно красиви, макар из тях да се търкаляха счупени стари мебели, книги и кутии, покрити с прах. Голяма празна стая с огледална стена и станка за балет се намираше до спалнята на Лидия. Не можах да скрия удивлението си.
— Да, мама е танцувала балет като млада. Още се упражнява всеки ден.
Нищо чудно, че беше в такава чудесна форма.
— Ще ми покажеш ли градината? — попитах, докато се опитвах да видя отвъд отражението си в прозореца.
— Може би друг път. Сега е много студено и тъмно.
Лидия ни повика от коридора, за да каже, че вечерята е готова. Лорънс ме вдигна и ме целуна по устните, преди да изтичаме долу.
Подредбата на масата в трапезарията ме уплаши. Беше сервирано в единия ѝ край, така че Лидия щеше да седи начело на масата, а ние с Лорънс — от двете ѝ страни. Бях изкарала курс по етикет заради Ивон, но имаше твърде много вилици и ножове и не помнех коя е чинията за гарнитура. Лорънс забеляза объркването ми и каза с устни: „Гледай мен“.
С Лидия седнахме и тя помоли Лорънс да разреже агнешката плешка.
— Сега не им е сезонът, затова се боя, че е от фризера на супермаркета. Дано обичаш агнешко, Карън.
— О, да. Сигурна съм, че ще е много вкусно.
