С напредването на вечерята забелязах, че Лорънс се отпуска. Лидия не прояви никакъв снобизъм, не забелязах и признак на някоя от неврозите ѝ. Беше мила, очарователна и много приказлива. Може би я бях хванала в добър ден или скорошният им спор с Лорънс я беше направил по-предпазлива. А може би той беше преувеличил ужасно състоянието и маниерите ѝ, защото тя беше много мила с мен.
— Разбрах, че сте се запознали, защото баща ти е ходел в офиса на Лорънс. Това е интересно. От това, което виждам по телевизията, днес всички се запознават в безвкусни нощни клубове.
— Карън не обича много нощните клубове — каза Лорънс.
— Много разумно — каза тя и се усмихна.
— Баща ми вече не ползва социални помощи. Преди няколко месеца си намери работа.
— Това е чудесно. Каква работа?
— Портиер в болница.
Видях, че Лорънс замръзна.
— Така ли? Сигурно е много мил и грижовен човек, щом върши такава работа. Мисля, че е възхитително, а ти, Лорънс?
— Много мил човек, мамо. Някой път ще ви запозная.
Лорънс се усмихна на майка си и тя сложи ръка върху неговата, вероятно за да го успокои.
Тя ни наля вино и когато отнесе чиниите в кухнята, отказвайки всякаква помощ, казах на Лорънс:
— Не знам защо се тревожеше. Тя е чудесна.
— Знам, не мога да повярвам. Определено се държи прекрасно.
Лидия отново влезе в стаята.
— Колко съм глупава! Забравих да взема още вино. Беше в списъка ми и чак сега видях, че не съм го задраскала. Съжалявам.
— Спокойно, мамо, пихме достатъчно.
— Но аз исках да поседнем в дневната и да чуя нещо за пътуванията на Карън. Щях да купя италианско вино, за да напомни и на двама ви за Рим.
С Лорънс се спогледахме бързо.
— Не съм глупава, скъпи. А и Карън може да ме вдъхнови да отлетя нанякъде.
Предложих да отида до най-близкия магазин, но Лидия не искаше и да чуе. Предложих на Лорънс да отиде, но той се колебаеше.
— Моля те, Лорънс, искам да разкажа на майка ти за Париж и Милано. Мисля, че Париж ще ѝ хареса.
Той не беше убеден, но се съгласи.
— Ще се върна колкото може по-бързо.
Майка му го погледна и се усмихна широко.
— Скъпи, не се тревожи, тя е очарователна. Опитай се да намериш кианти.
След като Лорънс си тръгна, тя ми позволи да ѝ помогна малко в кухнята. Разговаряхме, докато подсушавах чиниите.
— Погледни натам, виждаш ли? Там имаше декоративно езерце, когато бях малка.
Допрях лице до стъклото, но видях само издигната каменна платформа върху тревата с малка каменна конструкция отгоре.
— Какво е това?
— Старата баня за птички, която стоеше в езерцето. Преди пет-шест години Лорънс реши да я циментира и направи това. Не знам какво го прихвана. Преди това не беше проявявал интерес към градината, но този път никой не можа да го спре. А пак беше зима — горе-долу по това време на годината. Не е ли странно?
Разсмях се и се съгласих, че е странно.
— И знаеш ли, откакто я направи, не е стъпил в тази градина.
Отидохме в дневната и седнахме в светлината на камината на тапицирани кресла, леко оръфани по ъглите, макар да си личеше, че платът е бил скъп.
— Искаш ли да видиш снимки на Лорънс като малък?
Съгласих се с готовност и тя седна на облегалката на креслото ми с подвързания в кожа албум. Разгърна страниците и посочи какво очарователно бебе е бил, и наистина беше много сладък, махаше с лъжица към фотоапарата. Имаше и негова снимка на около пет години с шапка, която му беше твърде голяма.
— Меката шапка на дядо му. Лорънс все си я слагаше, дори когато порасна. Много си я обичаше. Трябва да го питам какво е станало с нея. Не съм я виждала от около шест години. Но предполагам, че напоследък не са на мода.
Лидия разлисти още страници и аз ахнах, когато видях снимката на Лорънс, доста дебел, застанал с нея до стар морскосин ягуар. Познавах всички модели ягуар от онова време. Успях да овладея гласа си.
— Къде е правена тази снимка? Чия е колата?
— Беше на съпруга ми. Ягуар седан от 1957 година. Един Бог знае колко пари вложи в него, за да го поддържа в движение заради Лорънс.
— Заради Лорънс?
— О, да, Лорънс помоли Андрю да го научи да шофира, когато беше на седемнайсет години. Беше обсебен от тази стара кола. Караха се ужасно за нея. Лорънс дори нямаше книжка по онова време. Не ти ли е казвал? Един ден след смъртта на Андрю я продаде просто така — сякаш никога не беше имала значение. Трябва да те предупредя. Лорънс е прекрасен, но си има странности — тя ми се усмихна. — Да го беше видял как кара в тази кола със старата шапка на дядо си. Беше толкова забавен!
Бях пила само една чаша вино след джина с тоник, но ме обливаха горещи и студени вълни, чувствах се объркана и отвратена. Лидия забеляза.
— Добре ли си, скъпа? Много си бледа. Да ти донеса ли чаша вода?
Това е съвсем нормално, казах си. Разбира се, че Лорънс никога не би ми казал, че е карал такава кола и е носил такава шапка. Знаел е, че това ще ме разстрои. Възвърнах си самообладанието. Лидия се върна с чаша вода и картонена кутия.
— Ето, пийни, горкичката ми. Сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм, само леко главоболие.
