Денят на благодарността ни поглъща като ядрена гъба, а после приключва рано. Това е семеен празник. Никой не иска да е навън след единайсет вечерта. Ресторантът притихва. В продължение на няколко минути се суетим и не знаем как да съществуваме след хаоса. Въздишаме. Разтриваме вратовете си, издухваме си носовете и разклащаме бутилки с вода. Също като след ураган, започва разчистването.
— Някой иска ли да отнесе тези вкъщи?
Софи държи кутия с торбички с лакомства — половината са шоколадови трюфели, другата половина — лавандулови маслени сладки. Цяла нощ ги раздавахме заедно със сметките. Останали са около десетина.
Никой не казва нищо. Не се срамуваме от подаръците, но тази вечер на всички ни е писнало от ресторанта. Никой не иска да си взима спомени за вечерта и да си ги носи вкъщи.
Софи оглежда стаята.
— Хайде де, хора. Няма да позволя тези да се похабят, а и аз не ги ям. — Погледът ѝ се спира на мен. — Шефке?
Не отказваш на Софи.
— Да, добре.
Взимам кутията и ѝ благодаря. След като приключваме с разчистването, казвам на Ерик и Йоанда да тръгват.
— Къде ще ходиш, по дяволите? — настоява да знае Йоанда. — Почти полунощ е.
Измислям, че трябва да взема нещо от дрогерията. Йоанда ме поглежда скептично. Чакам я да продължи да разпитва — да изтъкне, че дрогерията затваря в десет и че със сигурност няма да е отворена в празничната нощ — но е твърде изморена за това. От времето точно след смъртта на родителите ми знае, че понякога трябва да бъда сама и не помага, ако го поставя под въпрос.
— Само карай внимателно.
Вътре в моята хонда „Сивик“ вадя телефона си. След вечерта в килера с Ейдън не си писахме двайсет и четири часа, сякаш бяхме твърде смаяни, за да говорим. И тогава, точно когато се канех да си легна, той ми писа: „Мисля си за теб:)“.
„О, нима?“, писах му в отговор. „Да“, потвърди той. Отвърнах: „И аз за теб :)“ и след това се върнахме към обичайната си размяна на съобщения. Той се върна в ресторанта във вторник. Прекарах деня в наситено с електричество замайване, постоянно поглеждах към вратата, макар да знаех, че още е рано. Когато най-сетне влезе вътре, стомахът ми се сви. Погледът му срещна моя. Усмихна се. И аз се усмихнах. В продължение на няколко мига бяхме само двамата. Двама щастливи идиоти, споделящи най-възхитителната тайна на света.
Не подновихме подвизите си в килера. Но имаше многозначителни погледи, бързо докосване по китката ми, когато си взимаше сметката, и прегръдка през кръста, когато никой не гледаше. И точно преди времето за затваряне, чудо: изчака салонът да се изпразни, а после ми каза да си затворя очите и да протегна ръка. Когато го сторих, остави нещо хладно в дланта ми и я сви в юмрук.
— Давай — каза ми. — Отвори очи. Погледни.
Разтворих пръстите си, за да видя малък сребърен медальон. Знакът за безкрайност се полюшваше от тънка верижка, а розов кварц беше вграден на гърба му.
— Боже мой — прошепнах. — Откъде го взе?
Не отговори. Каза ми да се обърна.
— Надявам се това да не е прекалено, за да бъде носено на работа.
Уверих го, че е идеално. Хвана косата ми и внимателно я отмести встрани. Застанах неподвижна, докато закопчаваше огърлицата, и потреперих, когато кокалчетата му докоснаха тила ми.
А сега е мой ред. Не е бижу, но сладкишите на Софи са най-хубавото, което мога да предложа в момента.
Включвам телефона си и пиша: „Ей. Имам изненада за теб“.
Натискам „Изпрати“ и паля двигателя. Къщата на съдията не е далеч от центъра на града, може би на десетина минути път с колата от ресторанта надолу по главния път. Бих могла да се насоча натам. Около пет минути по-късно джобът ми вибрира. Намалявам скоростта и проверявам телефона си.
„Каква е?“, пише ми той.
Пиша с една ръка: „Съвсем скоро ще разбереш. Доставям по домовете:)“.
Каня се да натисна повече газта, когато телефонът ми отново избръмчава.
„Кога?“
„Ами след около… две минути? Почти в края на улицата ти съм. Ха-ха.“
Прочитам внимателно съобщението, изтривам „Ха-ха“ и го изпращам. Незабавно се появяват трите точки, подсказващи, че ми пише.
„Добре. Не мърдай. Ще дойда при теб. Сеси спи и не искам да се събуди. Първият Ден на благодарността без мама, нали разбираш?“
Отмятам рязко глава назад и я удрям в облегалката. Как не се сетих за това? Писахме си тази сутрин, но просто обичайните „здрасти“ и „приятен ден“. След това празничната лудост ме държа твърде заета, за да си гледам телефона толкова често, колкото ми се искаше. Успях единствено да изпратя лаконичното — и глупаво, както осъзнавам сега — „Честит Ден на благодарността!“ по време на една почивка за тоалетната, докато Ерик блъскаше по вратата и крещеше нещо за „Грей Гус“.
„Разбира се — пиша му в отговор. — Много съжалявам, че се изтърсвам без предупреждение. Ще чакам отпред.“
Не отговаря. По дяволите. Какво си мислех? Да се появя така неочаквано?
Твърде късно е да се върна. Той сигурно вече е тръгнал. Ще подкарам надолу по улицата, ще свия вляво и ще изключа двигателя.
След няколко секунди той тича към хондата. Излизам навън. Не носи палто, само дебел бежов пуловер. Няма нито шапка, нито ръкавици.
