Стая за гости полностью

Напъхах телефона в престилката си точно до бедрото си. През цялата смяна го чаках да завибрира. Нищо. Започнах да се пазаря със себе си: Като забъркам едно питие, и той ще ми пише. Като забъркам две питиета. Като забъркам пет. Ако си взема почивка, за да ида до тоалетната, нещата ще се променят и той ще ми пише. Ако спра да си гледам телефона за пет минути. Може би десет. Ако си изключа телефона и после го включа. Не ми отговаря.

Винаги ми отговаря.

Така правят мъжете, казвам си. Така правят хората. Той е зает. На работа е. Може някой електропровод да се е скъсал. Стотици хора в някой град наблизо са без ток, а аз се тревожа заради някакво съобщение. Може дъщеря му да има нужда от него. Може да е болна. Може той да е болен. А и в края на краищата хората понякога не отговарят на съобщения и това не означава, че нещо не е в ред. Просто така стават нещата.

Но не и с него обаче. С него беше специално — е специално.

Мина почти седмица. Не съм го виждала нито в ресторанта, нито в града.

Знам какво стана. Ръцете му върху кожата ми, дъхът му в устата ми. Сребърната верижка, студена на врата ми. Подаръка, който ми даде. Това беше истинско. Имам доказателство.

Сервираме вечеря. Четвъртък е. Оглеждам се за него. Всеки миг ще се появи. Ще ми се усмихне от другата страна на салона и притесненията ми ще изчезнат. Ще има напълно логично обяснение. Дори няма да ми се налага да питам. „Няма да повярваш какво стана“, ще ми каже той.

Пикапът ми се повреди. Откраднаха ми телефона. Счупи се. Падна в тоалетната. Не си опитвала да ми пишеш, нали?

Вратата се отваря и се затваря. Съдия Бърн е. Влиза госпожа Купър. А после някогашната ми учителка от училище. Кой ли не, но не и той. Вечерта е нелепо натоварена и си казвам, че така поне си проверявам по-рядко телефона и това непременно ще го принуди да избръмчи.

Не избръмчава.

Ерик ни кара към вкъщи. Наглася огледалото, за да ме види отзад.

— Какво става, малчо? — пита ме. — Цяла вечер мълчиш.

— Просто съм уморена.

Усмихвам му се, без да отварям уста, и с опакото на ръката си имитирам, че заспивам. Той кима и отново се заглежда в пътя.

Облягам челото си на прозореца. Толкова е студен, че боли и се притискам още по-силно и по-силно, докато кожата ми става безчувствена. Приветствам болката и последващата празнота.

Намираме се на няколко пресечки от къщата на Ейдън. Колко ми се ще да можех да кажа на Ерик да ме закара дотам и да ме остави. Щях да почукам или да позвъня на звънеца. Той ще надигне щората и ще надникне навън. Лицето му ще светне. „Толкова се радвам, че идваш“, ще каже. Ще ме прегърне, ще вдишам аромата му, а цялото ми тяло ще ликува.

Вкъщи казвам на Ерик и Йоанда, че си лягам. От празниците е, пояснявам. Винаги толкова много се уморявам по празниците.

Свита под юргана, вадя телефона си. Все още нищо. Удрям го в матрака. Въздишам. Тогава го вдигам отново и прочитам най-скорошното му съобщение.

Дори не е нищо особено. Не е усмихната емотиконка. Не е „Лека нощ“, нито „Добро утро“, не е „Днес ще си мисля за теб“, не е „Надявам се смяната ти да е минала добре, надявам се да спиш сладко, надявам се да си добре“.

Прехвърлям съобщенията ни, всичките, чак до най-първото — „Здрасти! Емили е. Отново ти благодаря за цялата ти помощ днес“. Стигам до разговора ни за червеноопашатите мишелови и кошмарите за заключени врати и тъмни коридори.

Било е истина. Тук разполагам с всичко, с цялата ни история. Той ме харесва. Освободи място за мен въпреки всички проблеми в живота си.

Бих могла да му пиша. Не се налага да чакам да се свърже с мен. Наясно съм с това. Опитах, но всеки опит да съставя идеалното съобщение приключи с натискане на бутона за изтриване. „Как я кар…“ — изтриване. „Исках само да се уверя, че всич…“ — изтриване. „Не искам да те притеснявам, но просто се надяв…“ — изтриване, изтриване, изтриване.

Вдигам ръка до сребърната верижка, сключвам пръсти около медальона и го стискам, докато металът достигне температурата на кожата ми.

Видях го. Изживях го. Той ми даде всички тези неща и никой не го е принуждавал да го прави. Направил го е, защото е искал. Направил го е, защото ме харесва.