Стая за гости полностью

Не си го чула да влиза, но допускаш, че е възможно. Трябва да действаш внимателно и уверено.

На белезниците има две ключалки. Трябва да отключиш само едната. По-близката до теб. Която държи единия край на белезниците закопчан за китката ти.

Вкарваш иглата в ключалката.

Призоваваш духовете, които са ти необходими. Мат. Мъжът от Ютюб. Всичко, на което са те научили за ключалките. Всичко, което си спомни, докато отваряше вратата под стълбището.

Това е друг вид ключалка. Но в тези механизми има нещо универсално: парчета метал, които се съединяват, за да улавят хора и да ограничават достъпа им до разни места. Знаеш всичко за тях.

Вклиняваш закопчаната си китка в стената за по-добър захват.

Съсредоточаваш се.

Истината е, че нито твоето почти гадже, нито човекът от Ютюб ти обясниха особено добре как работят ключалките. В демонстрациите все идваше момент, когато трябваше да се доверят на тайната си. Трябва да се мисли магически. Постави нещата на място с разума си, а после остави на сърцето си да поеме командването.

Трябва да общуваш с ключалката, все едно е човек. Трябва да я опознаеш, да я отвориш малко по малко.

Няма път назад. Няма неуспехи. Всеки сантиметър и всяка победа трябва да се спечелят завинаги.

Нещо в белезниците почти отстъпва. Сърцето ти препуска.

Дишаш. Продължаваш да работиш.

Гривната се изхлузва от китката ти.

Улавяш я, преди да издрънчи в радиатора.

Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш звук.

Това е, когато излизаш от стаята. Това е, когато започваш да вършиш неща, които един ден ще накарат хората да кажат: „Тя беше толкова смела“.

Бърз поглед през прозореца, с пръст отместваш леко щорите. Хората са долу, тъпчат тревата му и нахлуват във владението му. Той е насред всичко това. С гръб е към теб, но виждаш как ръцете му се движат оживено, как тялото му се накланя с ритъма на думите му. Мъж, който изнася представление.

Сесилия. Не можеш да я погледнеш. Тя е размазано лавандулово петно в ъгъла. Пастелно мехурче в море от черно и сиво. Птиче, което всеки миг ще падне от гнездото.

Това е моментът, в който отключваш вратата на спалнята отвътре, обгръщаш бравата с пръсти и я завърташ.

Това е моментът, в който започваш да вярваш. Че гостите му ще си останат там. Че ще отидеш там, където трябва, по план и без никой да те смути.

Затваряш вратата по пътя си навън.

Това е много лесно. Правила си го десетки пъти. Вървиш по коридора. Тук няма никой. Знаеш, че няма никой. След това стълбището: едно стъпало надолу, после още едно и още едно. Превиваш гръб, сякаш можеш да станеш невидима.

Бъди бърза. Това е най-важното от всичко. Ако си бърза, никой няма да те види. Не и в действителност. Ще бъдеш призрак. Мисля, че я видях, ще казват хората, обаче не, нямаше нищо.

Наясно си как става. От пет години си призрак.

Стигаш до дневната. Главата ти се върти. Нямаш време, за да се съвземеш. Нямаш време да помислиш какви ги вършиш. Трябва да стане сега, всичко трябва да е сега.

Още един етаж. Работа с безопасната игла. Отваряш вратата. Това е за последен път. Ако всичко мине по план, а дори и да не мине. За последен път в мазето. За последен път в къщата.

Взимаш само каквото ти е необходимо.

Пистолета като за начало. Затъкнат отпред в колана ти, пъхнат между дънките и кожата ти. Пълнителите. Знаеш какво да правиш.

Зареждаш.

Не.

Ръката ти спира.

Защото Сесилия е лавандулово мехурче насред тъмно море и не заслужава онова, което я чака.

Защото няма да вдигнеш зареден пистолет пред едно дете.

Трябва да се измъкнеш жива от това. И вътрешно, и външно. Да си в собствената си кожа, да покажеш лицето си на света.

Взимаш пистолета. Не и пълнителите. Взимаш снимките. Правоъгълни картончета отзад в панталона ти, под сивия анорак, скрити като пистолета. Застраховка. Просто за всеки случай.

Ето това е моментът, когато се сбогуваш с него.

Сбогом. Остани жив. Трябваш ми жив.

Връщаш кашоните по местата им и изкачваш стълбището. Побутваш вратата и…

По дяволите.

Има някой.

Затваряш вратата. Отваряш отново, само тясна пролука. Точно колкото да надникнеш. Това е тя.

По дяволите, Емили. Дявол да те вземе, мамка му. Слухти наоколо. Ама разбира се.

Пистолетът натежава в колана ти. Можеш да го усетиш как се отпечатва в корема ти и как металът се впива в плътта ти.

Ако слухти, значи ще трябва скоро да се разкара. Неканените гости не могат да си позволят да се задържат прекалено дълго.

Прокарва пръсти по облегалката на дивана. Вдига книга от масичката за кафе и я оставя обратно. С лъскавата си коса и поруменелите бузи сигурно ѝ е топло в дългото бяло палто.

Най-сетне се отправя към банята.

Точно когато е напът да се разкара, входната врата се отваря. Мамка му. Мамка му.

Мамка му.

Мислите ти се връщат при кашоните долу, към пълнителите, които заряза там. Към незаредения ти пистолет. Твърде късно ли е да се върнеш за куршуми?

Усещаш пулса си в гърлото. Ръцете ти са влажни. Хлъзгави. Не можеш да го направиш с хлъзгави длани. Може би изобщо не можеш да го направиш.