Стая за гости полностью

Може би част от нея го е очаквала, но никога не си е представяла, че ще дойде от теб.

— Ако се разкрещиш, няма да съм доволна — казваш ѝ. Думите, неговите думи, са като кал в устата ти. Бориш се, за да ги изречеш, а всяка част от тялото ти се съпротивлява.

— Какво става? — изхленчва тя.

Не мога да ти кажа, мислиш си. Усещаш как започваш да се предаваш, стомахът ти се свива, а думите присядат в гърлото ти. Иска ти се да ѝ кажеш всичко. Иска ти се тя да разбере. Искаш да знае, че ти никога не би… Не.

— Ще отидем на разходка — казваш ѝ. Не е въпрос. Не е молба. Това е човек, който гледа в бъдещето.

Тя кима. Нима е толкова лесно? Насочваш пистолет към хората и те веднага правят каквото им кажеш?

— Няма да издадеш и звук — продължаваш. — Няма да бягаш. Няма да викаш. — А после ѝ предлагаш единствената истина: — Прави точно каквото ти казвам, и всичко ще бъде наред.

Отново кима.

Онова, което премълчаваш, е, че това е единственият начин да си сигурна, че ще е в безопасност. Да е пред очите ти през цялото време.

По-късно, когато ще се сеща за тази вечер, се надяваш да си спомня това: огромно сътресение. Ти правиш нещо лошо и баща ѝ се отдалечава от нея.

Ще се мисли за жертва на върховна несправедливост. И няма да греши за това. Някой ден ще научи цялата история. Някой ден ще те намери. Но не и днес.

Посочваш вратата със свободната си ръка.

— Да вървим — подканяш я.

Погледът ѝ се насочва към кучето. Каниш се да ѝ повториш: Казах, да вървим. Обаче премисля и възвръща самообладанието си.

Онова, което не ѝ казваш, е: Ще ми се и кучето да можеше да дойде. Надявам се, че отново ще те намери.

Тя тръгва надолу по стълбището и дори не ти се налага да я припираш. Не се налага да я дърпаш или буташ, или да притискаш дулото на пистолета в тялото ѝ. Тя е на тринайсет, а ти си възрастен човек с пистолет. Това те съсипва и те съкрушава стъпка след стъпка колко лесно ти е било с нея.

— Спри — казваш ѝ.

Заставаш по средата на стълбището и надникваш в дневната.

Празна е.

— Продължавай.

Стигате до задната врата.

— Ето как ще стане — обясняваш ѝ. Шепнешком, прегърбила рамене, за да изчезнеш. Той би могъл да е навсякъде. — Вървим към пикапа. Ти ще ме следваш. Няма да опитваш нищо, нали?

В гласа ти се долавя умоляваща нотка. Тези неща не ти се удават естествено.

— Вярвам ти — добавяш.

Тя изхленчва. По лицето ѝ се стичат сълзи. Всичко е наред, иска ти се да ѝ кажеш. Наистина, изненадана съм, че ти отне толкова време.

Вместо това ѝ казваш да бъде силна.

— Трябва да си смела. Разбираш ли?

Избърсва бузите си с опакото на ръката си и кима.

Стискаш още по-здраво пистолета. Хвърляш бърз поглед през прозореца. Нищо. Всички са в предния двор, веселят се и нямат никаква представа за голямото бягство, което се разиграва вътре.

Нека нещата останат така.

Това е моментът, в който скачаш в бездната.

Това е моментът, в който нищо не е сигурно.

Това е моментът, в който планетите се подреждат и ти си свободна.

Оглеждам банята — сапун от супермаркета, кърпите са току-що изпрани. В шкаф под мивката има бутилки с белина. Харесва къщата си чиста така, както аз харесвам кухнята си. Излизам.

Няма я. Отново съм сама.

Врата под стълбището. Тя идваше оттам.

Какво ли е правила?

Отварям и откривам циментово стълбище.

В дъното му има ключ за осветление. Щраквам го.

Това е мазе. Чисто, но грозно, със сгъваеми мебели и фенерче.

Мирише хубаво. Като шала му, като извивката на шията му. Мирише на него.

Има работна маса, а сакът му е под нея. Има и кашони. Цели купчини, натрупани в задната част на помещението. Останали са от преместването, предполагам.

С върха на пръста си проследявам големите неравни букви, които е написал набързо. КУХНЕНСКИ ПОСОБИЯ, КНИГИ и като някакво заклинание КАРОЛАЙН, КАРОЛАЙН, КАРОЛАЙН.

Жена му. Онази, с която би трябвало да бъде до края. Онази, която е дала обет и е получила обет в замяна. Онази, която е родила детето им, която му е дала най-щастливите дни в живота му, предполагам. Онази, която…

Шум зад гърба ми. Стържене — подметки по цимента.

По дяволите.

Не го чух да отваря вратата. Не го чух да слиза по стълбището. Обаче той е тук, точно тук, на сантиметри от мен, а красивите му очи ме гледат толкова натрапчиво, че ми се ще да му кажа да ги отмести и да ме остави на мира. Но не мога, защото аз съм нарушителката. Пренебрегнах молбата му. Отидох на място, където не трябваше да бъда, и изгубих всяка възможност за преговори.

— И как се озова тук долу? — пита ме.

Спокоен е. В изражението му се долавя намек за усмивка. Любопитен е, казвам си, просто е любопитен какво, по дяволите, правя тук.

— Търсех тоалетната — излъгвам.

— И си помисли, че ще я намериш в мазето?

Мълчанието увисва между нас. А после най-красивият звук: той се смее и аз също се засмивам, на себе си, на очевадната си лъжа, на чудното усещане за облекчение, което ме затопля от глава до пети.

— Хвана ме — казвам.