Стая за гости полностью

Полъх студен въздух. Задържаш дъх, а после го освобождаваш.

Това е Сесилия.

Емили подскача. Сесилия също. Двете са се стреснали взаимно, точно както стреснаха и теб. И трите сте на места, където не би трябвало да бъдете.

— О — казва Сесилия. — Здрасти.

Емили също ѝ казва „здрасти“.

— Просто отивах до тоалетната — добавя с извинителен тон.

Сесилия кима.

— Ясно. Аз… — Поколебава се. — Просто ми се искаше да си почина.

Това е добре за теб. Не очакваше толкова скоро да се измъкне от купона. Щеше да изчакаш в спалнята с пистолет в ръка. Обаче сега… Сега тя е тук. Сега можеш да продължиш.

Чува се трополенето от стъпките на Сесилия, когато се качва нагоре, а после нищо. Заслушваш се, като незабележим силует зад открехната врата, призрак в обитавана от духове къща.

Отвътре — тишина. Отвън — приглушено ехо от гласове и ритъм на поп песен.

Време е да излезеш.

Затваряш вратата, но не я заключваш. Това е акт на вяра, посяваш семето на безпокойството в неговия свят. Това е и акт на разплата: не се налага да оставяш нещата му така, както си ги намерила. Няма да се върнеш, без значение как ще завърши това.

Една, две, три стъпки, после сила — изгарящо съжаление, невидим ластик те дърпа отново в мазето и те кара да ти се иска никога да не беше излизала иззад вратата.

Направила си грешка. Не си преценила правилно. Не си чула добре. Объркала си се. Тя все още е тук, в дневната. Без позволение, жива, красива, очите ѝ попадат върху теб и леко се разширяват.

— О. Здрасти — казва.

И ти ѝ отговаряш със „здрасти“, защото какво друго можеш да кажеш?

— Просто търсех тоалетната — обяснява ти.

Посочваш вратата зад нея.

— Точно тук.

Обръща се да погледне. Примлясква.

— Ясно. Благодаря.

Тръгва натам, прави една, две, три стъпки точно като теб, после спира и отново се извръща.

— Слушай — казва. — Всъщност не би трябвало да съм тук. Никой не би трябвало да влиза. Аз просто… — Замисля се. Вероятно се опитва да реши как най-добре да те излъже. — Пих твърде много. — Прехапва розовите си устни и завърта очи. — Просто не можех вече да се сдържам.

Гледате се, и двете сте едновременно и сърната, и насочените към нея фарове.

Чака те да кажеш нещо.

— Разбираемо е — допускаш.

— Точно — съгласява се. — Така че, моля те, може ли да не му казваш, че си ме видяла тук? Не е кой знае какво в действителност, не мисля, че е, но не искам той да… По-скоро ми се ще да не разбере.

Премигваш.

— Няма да кажа — съгласяваш се. Осенява те идея, възможност за сделка. — Всъщност и аз не би трябвало да съм тук. То е… сложно е.

Ти си негова братовчедка, напомняш си. В главата ѝ си негова братовчедка. Неговата резервирана братовчедка, която по някаква неизвестна никому причина е решила да не ходи на купона в двора. Ти си заета. Свенлива. От онези хора, които по-скоро предпочитат да бъдат сами.

— Ние сме сложно семейство — добавяш.

Тя се усмихва.

— Че кое семейство не е?

Кимаш в знак на съгласие.

Красивото ѝ лице едва забележимо се смръщва.

— Всичко наред ли е все пак?

Преглъщаш.

— Всичко е наред. Както си трябва. Просто, нали се сещаш… Семейни работи.

Кима.

— Май трябва да те оставя да ползваш тоалетната — казваш.

— Да.

Забавя се още за един кратък миг и след това се обръща към вратата зад себе си.

Две жени, пазещи взаимно тайните си. Две жени, достигнали мълчаливо съгласие да се оставят на мира.

Може би и тя ще разбере. Може би ще узнае, че си направила всичко това и заради нея.

Но сега идва моментът, който ще те съсипе завинаги.

Това е моментът, който можеш да изпиташ единствено извън тялото си. Това е моментът, в който затваряш всички онези места в себе си, които изпитват болка, мъка, каквото и да е.

Момента, в който се учиш от него. Воин. Човек, придържащ се към плана.

До вратата на обичайното си място виси ключ. Взимаш го.

Изкачваш стълбите.

Чукаш на вратата на Сесилия.

Не ти извиква да влезеш. Вместо това отваря вратата. Кани те вътре. Кучето спи в сандъче в единия ъгъл на стаята. Далеч от гостите и шумотевицата.

Това е моментът, в който откъсваш част от себе си и я затваряш завинаги сред стените на тази къща. Може би след години хората ще я чуят. Ще излиза нощем и ще моли за прошка, ще умолява да бъде обичана.

— Не знаех, че си тук — казва тя. — Татко каза, че тази вечер няма да си вкъщи.

Затваряш вратата след себе си.

Това е моментът, в който започваш да се преструваш. Трябва да изглежда достоверно, иначе няма да стане. Трябва да изглежда достоверно, иначе всички ще загинете.

— Не викай — нареждаш.

Поглежда те и тогава вижда пистолета в ръката ти. Цялото ѝ тяло се отдръпва. Прави крачка назад. Когато те поглежда отново, излъчва страх и объркване.

Може би част от нея е знаела. Може би го е усещала — как преминава през тръбите като гореща пара, как се промъква през основите на къщата.

Вероятността за насилие.