Той е на вратата. Обяснява на хората къде да паркират, и ги насочва към греяното вино, което Софи и аз донесохме. Всички са радостни, всички са облечени топло. Това включва и него, ципът на якето му е вдигнат чак до ушите и все си е с онази сива ушанка.
Не мога да го гледам твърде дълго.
Стоеше въпросът дали да нося шала му. Не ми се искаше да е твърде очевидно. Но пък, от друга страна, той ми го подари. А това си е хубав шал. От онези, които наистина топлят. Реших, че ако го нося, хората ще забележат. Биха могли да разпознаят неговия шал около шията ми и да съберат две и две.
А освен това той каза, че в някакъв момент ще си го вземе. Може би този момент е днес. Може би, ако го нося, ще говори с мен.
Реших да дойда с шала.
Сега го нося заедно с бялото ми дълго палто и хубавите ми ботуши за сняг. Имам наушници, за да не ми се разрошва косата от шапката. Малко грим — достатъчно, за да изглеждам добре, но недостатъчно, за да изглежда, че съм се старала да го постигна.
Когато пристигнахме със Софи, той ме прегърна за поздрав.
— Радвам се, че успя да го направиш — каза ми.
Ще ми се да вярвам, че дланите му се задържаха малко по-дълго върху ръцете ми, но не съм сигурна.
Всички са тук — от съдията до господин Гонзалес. Дори Ерик и Йоанда успяха. („Купон при Вдовеца? — написа Ерик в груповия чат. — За нищо на света не бих го пропуснал.“)
И дъщеря му е тук. Опакована в пурпурното си ватирано яке, а бял шал покрива долната половина на лицето ѝ. Има дългата червеникава коса на майка си. Луничките на майка си също. Понякога е трудно да забележиш приликата ѝ с него. При други обстоятелства — ако той беше различен човек, ако той и съпругата му бяха по-различна двойка — някой би могъл да се зачуди дали тя наистина е негова.
Тя е застанала в ъгъла до няколко деца, които съм виждала из града. Но не може да се каже точно, че се е смесила с тях. Срамежлива е и предполагам, че и той е бил такъв на нейната възраст. Все още може да е такъв понякога.
Ако го погледнеш отблизо, ще забележиш. Как прави малки паузи, за да си възвърне самообладанието. Как приключва разговор, оттегля се в ъгъла и за миг се щипе по слепоочията, преди да е готов отново да продължи.
Не би трябвало да влизаме вътре. Това беше единственото условие, изпратено ни в общ имейл. „Ейдън учтиво моли да ограничим празненството до предния двор — написа съдията. — Надявам се, че всички можем да се съобразим. Всички сме твърде заети покрай празниците и не бихме искали да създаваме допълнително работа на друг.“
И така, стоим отвън. Всички, освен него.
Той си мисли, че е дискретен, но аз забелязах.
В допълнение към кратките почивки и щипането на слепоочията, той вече два пъти се вмъкна вътре. И при всяко излизане заключва вратата. Нямаше да обърна особено внимание, ако беше направил… ами каквото и да е друго. Ако се беше върнал с пакет картонени чаши или с купчина салфетки. Или може би с пуловер, който да подаде на някой гостенин.
Само че през прозореца, през малката пролука между щорите и стъклото, го видях. Той влезе и просто си остана там. Неподвижен, в основата на стълбището. Наклонил глава към горния етаж. Заслушан.
Но за какво се ослушва?
Мисля си за къщата му и за хората, които я обитават. За братовчедка му, която не му е братовчедка. За онази жена, която в момента не се вижда никъде.
Изчаквам, докато съдията го въвлече в разговор с двойка, която е оженил миналото лято. Никой не гледа.
Отивам до къщата. Не е изпълнил плана си да намери ново скривалище за резервния си ключ. Все още.
Сякаш не се бои от мен. Сякаш не го е грижа какво бих могла да направя, като знам за ключа.
Влизам вътре.
Всяка стъпка е импровизация. Всяка стъпка е въпросителен знак, натежала от възможността за значимо прецакване.
Тази вечер е празненството. Той дойде по-рано, закопча те за радиатора и пусна ключа в джоба си като мащехата на Пепеляшка в нощта на бала.
— Помни какво говорихме — казва ти.
— Да — отговаряш. — Разбрано.
Замисля се за кратко.
— Ще има музика. Отвън. Хората ще общуват. Ще разговарят, ще ядат, ей такива неща. Ще си имат занимания.
Чакаш да чуеш колите по пътя. Гласовете и поздравите. Музиката. Изчакваш гостите с кървящи сърца и пълни с очакване очи, готови да облеят него и дъщеря му с обичта си.
Първо, ето я безопасната игла. Взета от чекмеджето следобеда, докато го нямаше, скрита в подплънката на спортния ти сутиен. Години наред си въртяла очи при мисълта за сутиени с подплънки, а я се виж сега.
Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.
Тази вечер има неща, които знаеш със сигурност. Какво е направил и на кого. Къде държи резервния си пистолет.
Ти знаеш, а той — не, че дъщеря му дойде при теб. Че ти даде превръзки и игла.
За какво не си дава сметка: че вече си разбрала, че светът не е просто място, където нещата те сполетяват. Че и ти можеш да сполетиш света.
