Най-накрая телефонът успя да го събуди. Звънът кънтя дълго в главата му, преди да отвори очи и да се огледа наоколо. Бе заспал на фотьойла в хола, а палтото и шапката му лежаха на дивана. В апартамента беше тъмно. Той бавно се изправи и се замисли дали не би могъл да носи същите дрехи още един ден. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше преобличал. Погледна в спалнята, преди да вдигне слушалката, и видя, че двете момичета лежат на леглото му, където ги бе оставил предната вечер. Притвори вратата.
— Отпечатъците по фотоапарата съвпадат с тези от снимката — съобщи Сигурдур Оли, след като Ерлендур се обади. Колегата му трябваше да повтори два пъти изречението, докато инспекторът разбере какво му казваше.
— За отпечатъците на Гретар ли говориш?
— Да, за тях.
— Отпечатъците на Холберг също са върху снимката! — възкликна възрастният полицай. — Какво, по дяволите, са кроили тези двамата?
— Утрепи ме, не знам — отговори детективът.
— Моля?
— Нищо. Значи Гретар е направил снимката. Можем да приемем това предположение. Показал я е на Холберг или Холберг я е намерил. Днес пак ще търсим жената от Хусавик, нали? — попита Сигурдур Оли. — Нямаш ли някакви нови следи?
— И да, и не — отвърна Ерлендур.
— Аз съм на път към Графарвогур. Почти свършихме с жените в Рейкявик. Трябва да изпратим някой в Хусавик, когато приключим тук, нали?
— Да — каза колегата му и затвори телефона.
Ева Линд тракаше в кухнята. Телефонът я бе събудил. Все още беше с връхните си дрехи, както и момичето от Гардабаер, за което Ерлендур се бе върнал до бордея. После бе докарал и двете в апартамента си.
Дъщеря му отиде до тоалетната, без да продума и думичка, и той я чу да повръща. Отиде в кухнята и направи силно кафе — единственото решение, което знаеше за подобни случаи — след което седна на кухненската маса и зачака Ева да излезе. Изминаха няколко минути, през които Ерлендур напълни двете чаши с кафе. Накрая дъщеря му се показа. Беше си избърсала лицето. Изглеждаше ужасно, а тялото й беше тъй измършавяло, че едва се държеше на краката си.
— Знаех, че понякога се друса — каза Ева Линд с пресипнал глас, когато седна при баща си, — но се срещнахме съвсем случайно.
— Какво стана с теб?
Тя го погледна.
— Опитвам се — въздъхна, — но е трудно.
— Двама младежи идваха да те търсят. Използваха доста мръсен език. Дадох на някакъв тип, Еди, част от парите, които си му дължала. Той ми каза къде е бордеят.
— Еди е свестен.
— Ще продължиш ли да опитваш?
— Дали да го махна? — Ева Линд бе забила поглед в пода.
— Не знам.
— Толкова се страхувам, че съм му навредила.
— Може би го правиш нарочно.
Тя изгледа ядосано баща си.
— Направо си жалък!
— Аз ли?!
— Да, ти.
— А какво да си мисля? Кажи ми! — извика Ерлендур. — Ще преодолееш ли някога това безкрайно чувство на самосъжаление? Понякога си просто трагична! Толкова добре ли се чувстваш в това обкръжение, че и през ум не ти минава, че заслужаваш нещо по-добро? Какво право имаш да се отнасяш така с живота си? С живота на съществото, което живее в теб? Мислиш, че твоята съдба е най-лошата на света — че никой друг не страда повече от теб. Сега разследвам смъртта на малко момиченце, което не е доживяло дори петата си годинка. Разболяла се е и е умряла. Нещо непознато я е убило. Ковчегът й беше дълъг не повече от метър. Разбираш ли какво ти казвам! Какво право имаш ти да живееш? Кажи ми!
Ерлендур крещеше. Стана и удари по масата с такава сила, че чашите подскочиха. Щом забеляза това, грабна едната и я запрати към стената зад Ева Линд. Избухна и за момент изгуби контрол над себе си. Преобърна масата и събори всичко отгоре й. Дъщеря му стоеше неподвижно на стола си, наблюдаваше побеснелия си баща и очите й се напълниха със сълзи.
Накрая гневът му стихна и той я погледна. Раменете й трепереха и тя бе закрила лицето си с ръце. Ерлендур се вгледа в дъщеря си, в мръсната й коса, в слабичките й ръце, в треперещото й кльощаво тяло… Беше боса и под всичките й нокти се виждаше мръсотия. Отиде до нея и се опита да махне ръцете от лицето й, ала тя не му позволи. Искаше му се да й се извини. Да я прегърне. Но не го направи. Вместо това седна на пода до нея. Телефонът иззвъня, но той не го вдигна. Не се чуваше и звук от другото момиче. Телефонният звън секна и в апартамента отново настъпи тишина. Чуваше се само ридаенето на Ева Линд.
Ерлендур знаеше, че не е идеалният баща и че речта, която произнесе, можеше да бъде насочена към него с всички основания. Вероятно бе ядосан на дъщеря си толкова, колкото и на себе си. Някой психолог би казал, че проектира собствения си гняв върху момичето. Но може би това, което каза, имаше ефект. Не бе виждал Ева да плаче, откакто беше малка. Бе я изоставил, когато дъщеричката му беше на две годинки.
Накрая момичето махна ръце от лицето си, подсмръкна и избърса сълзите си.
— Бил е баща й — каза тя.
— Какво? — попита инспекторът.
